ДА ПОГОВОРИМ ЗА ИМПРЕСИОНИЗМА

[...]

Какво беше характерно в нашето тълкуване на импресионизма?

Обикновно, когато ставаше въпрос за импресионизма, нещата се разглеждаха съвсем общо - той се поставяше на една плоскост с всички упадъчни течения в развоя на буржоазното изкуство. Изтъкваха се преди всичко неговите ограничени страни, без да се подчертава достатъчно фактът, че импресионизмът се появи в началото като продължение на реализма и че съвременните модерни школи отдавна вече се отрекоха от него. Често пъти се сочеше субективизмът и едностранчивостта във възгледите на един или друг импресионист. В това, разбира се, нямаше нищо неправилно - ние и днес сме длъжни да го вършим със същата непримиримост. Работата обаче е в това, че с тези възгледи всъщност се обясняваше и обективната историческа стойност на самото тяхно изкуство. За нас е показателен фактът, че не представителите на импресионизма, а реалистът Курбе излезе на трибуната на Парижката комуна, за да призове художниците да участват в реконструкцията на моралния строй чрез изкуството. Но този факт, колкото и показателен да е сам по себе си, не може да бъде абсолютният критерий при изграждането на нашето отношение към импресионизма. Ние знаем, че послеимпресионистът Синяк се обърна с възторжени писма към художниците от Съветския съюз, в които заяви, че художниците "са длъжни да се обединят с живите сили на пролетариата за създаването на ново общество, в което на художниците предстои да изпълнят прекрасни задачи сред радостта и ентусиазма на обикновения мир". Може ли обаче този призив - въпреки голямото историческо и морално значение, което има за нас - да бъде мерило при оценката на художествената стойност и историческата значимост на самото изкуство на Синяк?

У нас има художници, особено между по-младите, които смятат, че всичко, което може да се свърже с импресионизма, е достойно за поклонение - че щом са харесали Моне, непременно трябва да хвалят и Сезан или пък Гоген. Отношението към тези автори ставаше вече предубеждение. Така всъщност постъпваше понякога и нашата художествена критика. Недостатъците на Матис лесно се обявяваха за недостатъци и на Дега и обратното...

[...]

Първите импресионисти наистина бяха новатори. Известно е, че те се уединиха в света на своите чувства, но това за тях беше предпоставка за решаването на нови проблеми, от които се възползуваха редица следващи поколения. Ние не спорим по това, че пленерът и светлината не са техен монопол. Пезажите на великия руски живописец Александър Иванов бяха решили подобни въпроси, а още по-рано ги беше решил и Веласкес. Но импресионистите ги въведоха вече като насока, като широко противодействие на академичната закостенялост, на салонното застинало изкуство и тук тяхната заслуга не подлежи на съмнение...

[...]

Трябва да се подчертае, че въпросът за импресионизма не може да има решаващо значение - за нас днес решаващ си остава въпросът за социалистическия реализъм. Разговорът за импресионизма не значи ревизиране на изминатия път - той означава разширяване и обогатяване на творческите средства и възможности на нашите художници за по-бързото придвижване по този път. Не се касае за подражаване на импресионизма - касае се за извличане на ценностите, които той донесе със себе си.

Атанас Божков

Бр. 2/1957 г.