ПИСМО ДО ГРАНИЧАРЯ

Приятелю мой, твоите пътища идват от равнините на Тракия, пресичат се с хълмовете на Добруджа, изкъпват се в синята дъга на Дунава, изкачват стария Балкан и стигат до мен. С тях се сливат хиляди пътеки от скели и заводи, от училища и лаборатории. Ти си един зидар от строителния комбинат и знаеш цената на своя труд. Ти си един учител от далечно балканско селце и знаеш силата на своята професия.

А тук трябваше да станеш граничар - да научиш цената на бдителността и подвига. Да издържиш на несгодите, които ще срещнеш край границата. Да устоиш на ветровете, които обрулват мъха от лицето ти, за да заживееш рамо до рамо с тревогата и дълга.

Да провериш себе си.

Облече войнишките дрехи със зелените пагони и отсега нататък ти си пазител на родната граница.

Родните полета ти шепнеха:

- Пази ни!

Балканите ти шепнеха:

- Пази ни!

Родината те закле:

- Пази ме!

[...]

Другаде тези думи нямат такава сила, както на границата. Защото трябва да се бди.

(...)

Почивка и покой на границата не съществуваха. Нямаше и сега. Може би някъде пак бяха се появили следи от нарушител и той трябваше да бъде разкрит и обезвреден.

Родината отново зовеше:

- Върви!

И ти отиде.

Евтим Евтимов

Бр. 20 / 1970