НЕПРОИЗНЕСЕНО СЛОВО

Стефан Продев

[...]

Още в началото Ботю Султанов, един от първите ми наставници по новинарство, непрекъснато ми втълпяваше, че журналистиката е сложна и нечиста работа. По-късно, след години ме наричаше с гордост свой ученик. Изглежда, че бях успял да открия нещо ценно в нечистотията. Или просто се бях изцапал по-талантливо от някои други [...]

Може би ще прозвучи малко несъвременно, но мисля, че е дошло време да се обърнем и назад, да си вземем поука от старите. Защото нека не забравяме, че ние също стареем, и то често пъти лошо стареем. Много от нас стареят като овни, а не като птици, загубили чувство за мярка и полет, пренебрегнали най-елементарните повели на професията. А уж живеем във времето на социологията и социалната психология, на научните прогнози, на интелектуалното осъвършенстване на човека и обществените механизми, на сметката. Нали самите ние пишем за всичко това. Тогава кого лъжем, ако не себе си! [...]

Голяма част от вестникарите на моето поколение живяха като насън. Все очаквахме, че ще стане нещо в нашия печат, а то все не ставаше, или, ако ставаше, не беше онова, което ни мамеше. Много завои имаше по пътя ни, много внезапни бури, много изиграни надежди. Половината от колегите ми измряха с отворени очи. Култът бе първата ни трагедия. Той ни превърна в репортери, в литературни сътрудници и ни отне новината. Нашата същност. След това дойдоха онези преломни години, които също взеха своите жертви. Вървейки по техните сложни серпантини, много от нас забравиха за какво са тръгнали... А какво по-страшно от уморен журналист. Днес уморените са много. И аз съм между тях. Умориха ни мечтите, умориха ни обещанията, умори ни липсата на сериозно доверие, умори ни страхът от наказания, умори ни вярата, че един ден действително ще бъдем полезни. А знаем, че можем да сме полезни. Може би това е единственото, което ни крепи все още. Наистина годините изкастриха много от перата ни, но и ни дадоха нещо. Направиха ни по-мъдри. Сега, макар и уморени, по-трудно се лъжем и по-трудно продаваме чувствата си. Това вече е хубаво [...] И до днес има хора, които смятат, че журналистиката е нечиста работа. Наричат ни "търчи-лъжи", комбинатори, всезнайковци, нехранимайковци и какво ли още не. Едни от злоба, а други от простотия. Нека ни наричат. Почти съм сигурен, че още имаме сили да ги опровергаем. Колкото и да ни презират някои, обществото не може без нас. Ние сме болестта, която го прави по-здраво. Както и да ни се сърди, то ни чете и ще ни чете. Ето го нашият шанс. Четат ни дори и ония, които ни наказват, които ни дават под съд, които се страхуват от словото. Такива читатели няма никой. Затова съм сигурен, че нашата професия ще пребъде. А с нея и ние.

Като оглеждам изминатия път, все си мисля за Давид. За онзи с прашката. За 40 години 13 редакции. Не знам, много ли е, малко ли е, но знам, че не беше леко. Веднъж мама ме попита: "Не ти ли омръзна, сине?" Погледнах я в старите бели очи и й отвърнах: "Това не омръзва, мамо. Изхабява!"

Ама, нейсе!

бр. 39/1987