Ани Илков отговаря на два въпроса на в. "Култура":

"Какви бихме били, ако 10 ноември 1989 г. беше дошъл пет години по-рано?", "Какви бихме били, ако 10 ноември 1989 г. беше дошъл пет години по-късно?".

1. Пет години по-рано провалът на поколението (ражданите между 45-та и 68-а) би бил гръмогласно безспорен. Тогава би станало още по-ясно, че това поколение е годно само за едно: с кило памук в шепи да крепи тестикулите на Че Гевара. Каква гавра! Бащата - червена буржоазия, руско-български доносник - прост, много прозд!; майката-генерал, бабата - партизанин (най-вече на своята глупост!). И всички те са идеалисти!

Идеалисти, взели жилища без ред, жителство без право, колбаси бес сланина, курви без пари... Всичко, но иначе - идеалисти. Особено идеалистични - децата. Понеже марксизмът нещо вони, те - неомарксисти. Ето тази кастратност на поколението ясно наблюдаваме във фигурата на комсомолското идиотче Андрей Райчев, членството в Партията на Иван Кръстев, Ивайло Дичев, Копринка Червенкова. Ивайло Дичев например пръв заговори (и то в този вестник) за либидна икономия, но се държа през цялото време като страхливец и евтин ироник: малко Томас Ман, малко - не, кастратна история!

Та ако всичко това (1989 г.) беше станало пет години по-рано, и аз сигурно щях по-бързо да се разделя с илюзиите си, че става дума за нещо повече от буря в чаша вода (като за по-лесно водата е излята!) и в кръга на този "Синтез" щях да ви плюя на физиономиите и щях да избягам от тая тъпа страна, където средното поколение е в масов вид поколение на всячески скопци (мечтаещи за Скопие, нали?), чието търсене на Центъра трябва символично да се разбира като търсене на изгубения пол. Впрочем, не ви ли е ясно къде е Центърът - там, отзад на социалното тяло. При Петьо Блъсков, при Андрей Райчев, при Валери Найденов - там, в задника!

2. Пет години назад, пет години напред - какво е различното за мръсница като Андрей Райчев, че през 1984 г. се е возил в служебна "Волга", а сега - в БМВ, след пет години пък - на вертолет. Много му е зор на този хегелиански оръфляк, който бърка снемането с отнемането, загледан на баща си в цепката с ужас, на каква кола се вози! Разликата този ще усети едва тогава, когато го хванат някои бедняци и му ударят един бой и му вземат кое вертолет, кое БМВ, с една дума - пълен Aufhebung. Тъй! През 1984 г. тези разбойници можехме да бъдем ние, но се оказахме страхливци... След пет години, дай боже, нашите деца да постъпят както трябва и с изискуемото се за трябването безразсъдство. Райчев, железото, Райчев, майката... Ау!

Брой 33, 11 ноември 1994 г.