Нети, нети, нети

Със самостоятелната си експозиция в галерия "Досев" скулпторът Валентин Старчев удари поредните категорични щрихи върху и без това енигматичния си творчески автопортрет, с което безвъзвратно замъгли представите за себе си.

[...] Неприятно, но факт - Старчев ще бъде запомнен преди всичко с най-грандиозните си и, погледнато в ретроспекция, най-тягостни изяви. С паметника пред НДК, влязъл в непристойния устен фолклор от мига на откриването си. С паметника на загиналите в борбата против фашизма в Бургас - едно от най-грозните творения на монументалното изкуство тъкмо поради убийствената липса на синтез между архитектурни и скулптурни форми. С приноса си към създаването на Дом-паметника на Бузлуджа.

Впрочем точно с него може и да не се запомни. Аз например винаги бъркам Старчевата алегорична фигура на "Партията" с тази на "Победата" от Величко Минеков. (Има някакво странно кръстосване на внушенията. "Победата" на Минеков е моделирана с някаква майчинска мекота, с преливаща се моделировка и кротко излъчване - докато страховитото човекоподобно, символ на Партията, с патетично озъбена мимика и яки пестници прилича повече на рекетьор от по-късни времена. Знае ли човек, може това да изразява някой вътрешен дисидентски порив на твореца?)

[...] И ако рече да се заседи човек по-дълго в галерията, току-виж стане жертва на странна оптическа илюзия и му се привиди една метаморфоза на самото пространство околовръст. Уж експонатите са солиден брой, добре балансирани, умно подредени, уж запълват равномерно стени и център - а колкото повече се вглеждаш в тях, толкоз по-празна ти се струва залата.[...]

Елена Попова

Бр. 2/1995