"Култура" е единственият вестник, който персонифицирам. Не просто в буквалния смисъл, макар че редакторите тук имат ясно разпознаваеми почерци, но и малко по-абстрактно. Защото - оказва се - мисля за "Култура" като за живост, имаща свое лице, тяло, глас. Лицето обикновено са блестящо подбраните фотографии и картини, онагледяващи текстовете, шрифтовете, графичното разполагане на материалите; тялото пък са самите текстове в тяхната свързаност, сговореност, чрез която се разказват всякакви истории; а гласът (гласовете) са явените стилове и позиции... Но не е и само това. Защото лицето и тялото на живата - в ръцете ми - "Култура", някак странно прилепват, преливат се, сдвояват се и ме връщат към онова, което Максимилиан Волошин определя като съвпадане между лице и тяло; към онази телесност, която снема изразителността и индивидуалността на лицето и в своята голота отказва маските и отрича срама. Затова и лицето-тяло на "Култура" поема множество предизвикателства - не само разголването, свързано с умението да рискуваш, но и непрестанното излагане на чуждите погледи, полагането по всяко време в центъра на скандалите, на обвиненията в непристойност, себевторачване, хюбрис... Което ме връща към състоялите се и състояващи се обвинения към "Култура" в надменност, неразбираемост, самонадеяност, елитаризъм. Обвинения, които в моите очи пазят престижа на вестника, правят го пространство желано, територия на и за избрани. Колкото до гласа на "Култура", естествено, той е сбор от множество различни гласове, всеки от които има своите тон, тембър, височина, регистър... И при все това "Култура" има и единен, много свой, много характерен глас и този глас е достатъчно силен, капризен (в ушите на любителите на готовите истини), остър, доколкото е склонен винаги да спори, но и мек, защото е научен да се вслушва, да се съобразява с акустиката. Глас, който винаги много точно налага интонациите си и по тази причина допълва скандалността, витаеща около лицето-тяло. И понеже е известно, че гласът е уязвим, защото трудно се себеконтролира, и защото - напомням - в своята голота лицето-тяло отказва маските, напластява се такава уязвимост, от една страна, и такава смелост, от друга, че няма защо да се чудим на желанието живостта "Култура" непрекъснато да бъде атакувана. Ала атакуемостта е заложена в стратегиите на вестника, ethos-ът му е откритостта, така че - да ги има нападките. Това значи, че "Култура" е, че тя не предава стила си, че е едно от малкото места, в които все още се прави журналистика. Затова нека вестникът бъде това, което е!

Амелия Личева