Деветнадесети век изобрети неврозата и удоволствията от нея - манипулации на идеята за невроза с тяло и смисъл. Двадесети век разцепи идеята за идея; станахме кротки шизофреници. Чувстваме се удобно поделени, винаги по средата, винаги никъде: между тялото и езика, между дома и публичното пространство, между себе си и способността да бъдем никакви. Културата е светът, в който бягаме от самото бягство между възможностите, културата е истинският субект на модерното съществуване. От една страна - симулативна субектност, щастлив симулакрум - не на реалността, а на нейната другост. От втора страна - културата е нарцистична, затворена и пълна със себе си; андрогинна по полова идентичност. Тя ражда смисли, смислите градят свят, светът ражда (потребността от) култура. Културата е симулакрум на себе си. Утроба на възможните невъзможности, нереалност, бременна с много реалности - един разцъфтял травестит, графиня на публичните желания. Реалността е кучка, беше казал Бодрияр, тя се поддава на всичко с ленива сервилност. Още повече важи това за културата - затворена стая с криви огледала, в които се гърчи способността за желание. В средата на стаята седи постмодерният субект, за който знаем, че не може да съществува. Той чете знанието за себе си - (пред)вестник на неговата култура. Чете "Култура". Зряла красота на четиридесетгодишна възраст. Ала какъв все пак е полът на "Култура"?

Милена Кирова