Дано споделеното не се схване като егоцентрично освобождаване от неприятни спомени! Бих искала да бъда полезна на по-младите читатели на "Култура" да усетят голямата разлика между нея и "Народна култура" от времето на появяването й през януари 1957.

Тогава, след промени в състава на сценарната комисия на игрални филми, и аз се озовах там, редакторка на Външния отдел. Екипът беше огромен, а познати - само част от журналистите. От самото начало се разбра, че има и "цивилни" редактори и секретари, които служат още "някъде"... След първото шестмесечие уволниха осмина от колегите, без каквито и да било човешки, профсъюзни и професионални обяснения. В знак на протест подадох оставка, но тя не се прие. През есента, точно година след събитията, които тогава се определиха официално като "контрареволюция" (последвани от десетки години съветска военна окупация на Унгария), Комитетът за връзки с чужбина ме командирова там, все още щатна в "Народна култура", където по уговорка предадох по телефона две кореспонденции: за живота на будапещенските театри и какво творят в този момент унгарските писатели. Публикуваха ги, без да проявят необходимата "бдителност", та веднага след това "някой по-отгоре" схванал подтекста и скастрил редакторите: писаното противоречело на партийната формулировка, а "контрареволюционери" в Унгария били именно писателите, театралите, интелектуалците. За тях трябвало да се пише само като за врагове... И така през лятото не ми приеха оставката, но щом се върнах, ме повикаха, мъмриха сурово и уволниха с прекъсване на трудовия стаж. В Унгария пък ме обявиха за "персона нон грата", приписа ми се дори членство в клуба "Петьофи"... Нямам намерение да се изкарвам героиня и никога не съм била. А скверната ми история се надявам, както казах, да е "полезен детайл" в картината от далечното минало на "Народна култура".

Считам за чест, че сегашната "Култура" дава място на размислите, спомените и бележките ми, макар и да не са в нейния динамичен съвременен стил. Самото прераждане на вестника такъв, какъвто стана в нашата все още хаотична действителност, крепи убеждението ми, че сега поне поколенията, дошли след нас (в голямата си част ние бяхме и дилетанти, а и... конформисти), вече са професионалисти, знаят добре какво искат и какво правят, воюват с простащината, дръзки и критични са, доколкото могат, ползват свободата на словото, без да злоупотребяват с него (е, понякога и малко претенциозно, свойствено на младостта!), поставят на разискване специфични проблеми и разкриват ред нови процеси. Културата ни, тази "спяща царкиня", е в каталепсия...

Пожелавам с разкритията и анализите си "Култура" да продължи упоритото търсене на изход, с нов дух, същото достойнство, почтеност и независимост.

Невена Стефанова