Струва ми се, че в цялата българска история съсловието на интелектуалците никога не се е радвало на уважение от страна на властта - то или е било купувано, или оставяно изцяло на произвола на съдбата. И ако някои наши управляващи са се изживявали от време на време като меценати, то неизменно е било с определени идеологически съображения, а не толкова за създаване на независимо от техните сметки изкуство, което в още по-голяма степен се отнася за критическото и журналистическото творчество.

Вестник "Култура" по своя характер е нещо, което се прави от интелектуалци и е предназначено за интелектуалци. Затова по съдбата на вестника може да се съди и за състоянието на съсловието. Няма съмнение, че в тъмните комунистически времена "Народна култура" е бил създаден като пропаганден инструмент на диктатурата. Верни на тогавашния режим сътрудници, предрешени като интелектуалци, се запретнали да изпълнят поставената им задача. Сигурно не им е било лесно, защото вестник за култура не може да се прави без култура. Но пък финансови трудности не са имали. Защото тогава беше в сила максимата, че който работи добре за властта, трябва да пълнее.

Но с времето вестникът беше принуден все пак, макар и в малък процент, да допуска и отразяване на стойностни факти и събития от живота на културата ни. За да изглежда и всичко останало по-достоверно. През 80-те години този процент на проникване на истинска култура във вестника ставаше все по-голям. Тогава си мислехме, че ние, хората от екипа, успяваме да се преборваме с цензурата и ужасно се радвахме на всяка малка победа, постигана с много рискове. По-късно се разбра, че не толква ние сме разхлабили въжето около врата си, а властите са решили да поотпуснат примката, за да се създаде известна привидност за свобода на печата. Тогава обаче не знаехме това и във вестника имаше атмосфера и дух - през втората половина на 80-те години беше удоволствие и чест да си в екипа на "Култура".

Вестникът се търсеше и четеше. През редакцията минаваха всекидневно хората от същинския духовен елит на страната. Но веселбата така напредна, че постепенно започнаха да се усещат и първите финансови трудности. Цензурата престана да е инструмент на властта, с което отпадна и интересът на властите към вестника.

От историята на вестник "Култура" за мен следва естественият извод, че е лесно да правиш лош вестник с много пари, както и че е много трудно да правиш добър вестник с малко пари. Това най-добре знае Копринка, която го оглави през 90-та в тази последна фаза.

Сегашният състав на редакцията заедно с широк кръг от автори, приятели - консултанти и творци, успява да списва брой след брой при новите условия, като, макар и бедни, журналистите на "Култура" внушават усещането за свободни хора с нестандартно мислене и поведение. Не може да им се отрече и вкуса към културния скандал - дори там, където го няма, те умеят да го предизвикат. Понякога заради сензацията, но по-често като метод за разграничаване на ново от вехто мислене, заради самото съдиране на завесата от привидности.

Но най-важното - хората в този вестник знаят какво се случва в световната култура в края на XX век и се опитват да оповестяват и подкрепят културни факти и явления у нас, които са в духа на световните процеси.

Така този вестник има свой принос към ориентирането на най-талантливите ни творци към свободна и независима инициатива, допринесъл е за тяхното самочувствие, за да не плачат днес пред вратите на Министерството на културата.

От което логично следва: правете неща, които да се ценят в "Култура", четете този вестник, пишете за него, после да не плачете.

Светла Иванова