Изключително глупаво е да напишеш честитка до самия себе си. По-глупаво и от разговор със собственото отражение. Но няма как - ако си бил част от екипа на вестника, при това в едни от най-интересните му години, това е все едно да си сключил църковен брак без възможност за развод. Всеки поглед отвън се среща с вечното ти (в смисъл - завинаги) битие вътре.

Не го осъзнавах в началото на 1990 г., когато Копринка ме покани в "Култура". Нито пък колко много и в каква посока ще ме промени присъствието в екипа. Нито пък, че бих могъл по някакъв начин да участвам в оформянето на облика на вестника, а оттам - и на интелектуалната атмосфера в първите години на т.нар. преход от тоталитаризъм към демокрация.

Днес, в края на 1997 г. - почти две години, след като вече не съм част от екипа на вестника - нещата са толкова променени, сякаш живеем в друга епоха. Колко много тя е друга личи най-вече, ако разлистим течението на "Култура" преди и сега. Така ще видим и едно от големите достойнства на вестника - изключително точно да схваща водещите тенденции в обществения живот и да ги вади на показ.

Не си спомням някой съзнателно да е тласкал "Култура" към по-изявена политическа (да не се бърка с партийна) ориентация в началото на деветдесетте. Както и съзнателното му самозатваряне, непроницаемостта му в средата на деветдесетте вероятно не са били плод на методически изработвана и налагана стратегия. Вестникът (по мое време, а не виждам симптоми за промяна и сега) се е правил интуитивно, без съдържателният пласт да се вкарва в предварително зададена схема. Точно обратното - винаги се е търсила някаква обща контекстуална рамка, в която да се подреди наличното, в която отделните парчета на битието да изгубят своя фрагментарен характер и да оформят някаква цялост. Ограничените ресурси, с които се е случвало това ежеседмично свещенодействие, са били компенсирани с изключителната интуиция на екипа, чувството му за порядъчност и нравствената му гнусливост.

Именно интуицията, порядъчността и гнусливостта са трите критерия, според които през тези години се оформи "Пространство Култура". Това са и чертите, които всеки, имал честта да бъде част от екипа, получава в наследство от своеобразния брак без право на развод.

Днес животът не е такъв, какъвто беше в началото на деветдесетте. Хората не са същите. Преходът към демокрация достигна онази точка на интелектуална умора, в която словото не отеква, а потъва в лепкаво безразличие. Няма скандал, няма резонанс, няма възможност, нито смисъл от някакъв вид дисидентство или декадентство. Впрочем няма го и Смисълът с онова съдържание на думата, влагано в нея в началото на деветдесетте. Светът и неговите ценности са подредени, търсенето определя предлагането, оттук процъфтяват и инструментализираните позитивистко-технократски нагласи или крайната профанация на слово и действия.

В тези условия бе логично онази "Култура" да угасне, вестникът отново да се превърне по-скоро в издание за култура, отколкото за обществени противоречия. Понеже културата остава единственото поле, в което трите гореспоменати критерия имат все още смисъл.

Много би ми се искало към "остава" да добавя "засега".

Андрей Иванов