Светът ни изоставя стария жизнен ред на две противопоставени среди - на частен живот и съществуване във властта. Не без мъка се поражда свързващото ги звено на публичното пространство. Твърдо зададен, животът по-рано се оцелостяваше отгоре чрез идеологии и общи правила. Докато в сегашния хаос от цели на толкова лица и групи от хора, жизненото цяло се прави и преправя в сложна мрежа от реални посредници. Оттук и особеното значение на журналиста посредник. Работата му напомня тази на ораторите в условията на устната култура - като крайна цел той формира човешки колективи.

Но дали тези колективи са нещо временно, което се образува с оглед на конкретна социална задача? Или макар и да не се опират на високи идеологеми, скритата цел на голям брой съвременни журналистически послания остава идеологическа? Дали подобни послания не продължават да са насочени по същество към формирането на устойчив народен колектив от еднотипни граждани с един и същ възглед за свят? И дали това не зависи от самото публично пространство у нас, което все още не се нуждае от диференцирани сигнали, а се държи като доскорошната ни непублична среда с един сигнал, потвърждаващ общия възглед, че светът е такъв, какъвто отдавна се знае, че е?

Струва ми се, че тези обстоятелства фаворизират сегашната журналистическа творба в черно, която съобщавайки за малки и по-големи катастрофи на деня, не изправя читателя пред разнообразна конкретна реалност, а търси да задоволи единствено неговата нужда да му се потвърди общата абстрактна идея, че едва ли не всички събития на деня следват от основната непреодолима катастрофа, обхванала света ни. Така че по същество подобни журналистически творби не съобщават, а чрез привидното съобщение моделират устойчив възглед за свят.

Дали това средновековно по дух производство на журналистически текстове е нещо временно и дали разгръщащото се публично пространство ще усили съобщителния момент в тях? Не мисля, че това би станало от само себе си без намесата на някакъв избор.

Богдан Богданов