Ни най-малко не се изненадвам, че "Култура" стига дотам, да издава 2000 си брой.

Изненадан съм обаче, че тъкмо аз съм сред поканените да напиша нещо за него.

Изненадан съм, казвам, защото съм свързан с вестника сравнително отскоро. За пръв път тук ме доведе през 1988 г. Ивайло Дичев с една статия, която благоразумно бе спряна от тъкмо тогава появилия се Григор Чернев, така че тя видя бял свят чак през 1990 г. Оттогава именно следва да се датират моите отношения с "Култура".

Копринка Червенкова реши, че ми дава голяма свобода, изцяло предоставяйки ми избора на темата за този текст. Никаква свобода не е това, ами си е направо проблем. Затова се реших на един дребен трик: Аз ще говоря за самата "Култура" - за самата "Култура" такава, каквато ми се струва, че е сега, което следва да е отговор и на литературното питане, защо продължавам не само да пиша в нея, но и да я чета.

Ако не ме лъже паметта, аз съм човекът писал през последните седем години най-много срещу "Култура" в самата "Култура". Оттук иманно искам да започна говоренето си за този ненормален във всяко отношение вестник.

Каквото и да се каже за него, никой не би се наел да твърди, че той може да бъде подминаван с безразличие. "Култура" или категорично се приема, или категорично се отрича, или категорично се приема и отхвърля едновременно, както е в моя случай. Нека най-напред напомня, че "Култура" е чисто интелектуален вестник. Това идва да каже, че той се пише и чете от интелектуалци, при което броят на читателите му почти се покрива с броя на писателите му. Сигурно затова вестникът публикува в края на всяка година техния списък. За мен обаче това не е негативен факт. Интелектуалецът е изобщо рядка птица на нашата планета, може да се каже, че той е недоразумение от биологическа гледна точка. "Култура" е нещо като Червената книга за недоразуменията, изразяващи се на български език. Моята препоръка към вестника е да публикува и един алтернативен списък на интелектуалците, които демонстративно не го четат. Тогава вече ще изгуби смисъл един евентуален справочник "Кой кой е в днешната българска култура".

"Култура" е един уникален експеримент и неговото съществуване е най-ясният знак за това, съществува ли култура в България или не, ще я бъде ли тази култура, или ще върви по дяволите. Казвам, че е експеримент, защото той е единственото известно ми издание, което си позволява да няма собствена линия. Това може да бъде - и се е оказвало - опасно. Всеядството понякога води до такава ужасна бъркотия, че даже не ми се приказва повече за това. Да не говорим, че такова поведение просто стимулира културния снобизъм и е факт, че "Култура" снобее на места, и то още как. Но - от една страна - снобизмът е неизбежен спътник на всяка култура, а от друга страна, той не може да бъде връзван като кусур на "Култура", а на неговите автори или - много по-точно - на някои от неговите автори. И в това е епицентърът на експеримента "Култура".

"Култура" е най-отворената отворена трибуна, възможна в тези географски - а навярно и във всички географски - ширини. Тя изцяло зависи от своите автори и от техните текстове. Когато авторите и текстовете нефелат, тогава и вестникът е слаб. Това е простата рецепта на този сложен експеримент.

Ако нещо не греша, тъкмо "Култура" е мястото, където са се провели най-много интелектуални дискусии, при което на спорещите се позволява да не профанират предмета на своя спор, аргументите или изказа си. Струва ми се, че ако някой пожелае да разбере нещо от дебатите в българската култура, от наличните позиции в нея, той не може да мине без разгръщане на този вестник. Това е толкова по-важно пред лицето на факта, че българският интелектуалец предпочита много по-скоро да злослови в кафенето, отколкото да се изрази членоразделно и публично.

Може би затова, защото думата "интелектуалец" е твърде мътно понятие у нас.

Интелектуалецът е позиция, персонална позиция, защитавана или предавана във всеки жест в публичното пространство. "Култура" е почти единственото място у нас, което се отваря и за едното, и за другото - и за защита, и за предателство, и то в степента, в която е способен да се защити или сам предаде авторът.

Казано иначе: "Култура" не съществува. Напротив, така бива наричано едно силно културно поле, на което българската култура сама си изписва веждите и сама си вади очите, колкото й държат силите. Колко е лесно и удобно да се поддържа това поле знаят само онези, чиито имена се изписват в черното каре на последната страница.

Затова искам да кажа: Уважаеми от карето, да бяхте го спретнали вие този 2000 брой сами, че да мине и замине, а ние да се захващаме за нашата си работа.

Георги Каприев