Юбилейни размишления - 2000.

1. За корените

Те често биват еврейски, гръцки или латински; в случая с юбилей са преплетени и трите, така че изостреният усет към триезичната ерес, който всеки културен българин традиционно таи, трябва да ни направи бдителни. Евреите, казват, наричали йобел овена, с чийто вит рог тръбели в радостни (и други) случаи; подучили и гърците да приемат думата йобелос с подобно звучене и значение. От своя страна, латински говорещите (както знаем, те не са били латинци, но и точно римляни не са, сложно е), като хора по-рустикални, манифестирали чувствата си по-непосредно: юбилум на техния безизкуствен език означавало просто радостен (и друг) вик. Гореупоменатата бдителност задължава българина да внимава, колчем рече да употреби чуждицата юбилей наместо нашите овен или вик (респективно преди да надуе рога или да изреве), поне да смисли дали поводът е радостен или друг. В противен случай - все едно, че е настъпило смешение на езиците и пълна мизология.

2. За плодовете

Ние сме облекчени: поводът "Култура-2000" е безспорно радостен; радостно е и това, че той настъпва две и кусур години преди безспорно другия повод "Човечество - 2000 сл. Хр.". Живите помнят, че едно време имаше вестник "Народна култура". Предполагам, настоящият вестник "Култура" е днешен негов правоприемник. Питам се, дали ще доживеем вестник "Елитарна култура?" И си отговарям уклончиво.

3. За атмосферата

Уклончиви отговори, грядущи втори милениуми, култури, корени... присещат, малко ненадейно, за Патриарха на българската литература. Защо ли? Сега, за корените, е ясно, то е дълбинно. За културата - също ясно, то е повърхностно: нали и той, сиромахът, става на времето министър на Народното просвещение (сигур защото е нямало Министерство на културата), което по-после даде повод на Радой Ралин да изримува:

Там дето нявга работеше Вазов

стои днеска... Начо Папазов!

(Пак се промъква темата за радостта: радостни сме, че това "днеска" днес е завчера.) За юбилейния милениум - то е литературно: нали Дядо Вазов е автор и на прелюбопитния футуристичен опит "Последният ден от двайстия век", в който понастиналият, но бодър наш цар си приказваше със сина си, който щял да среща Рождеството наедно с Великия Княз и Княгинята му в приятелския руски Цариград... Да... А за уклончивите думи - то е злободневно. Нали пак Вазов беше описал "негостолюбивото" българско село от Стамболовите години, в което руснакът с колелото не получил ни хляб, ни вода, защото го сбъркали с немец. И трябвало накрая да заговори "уклончиво", трясвайки триетажна псувня, за да го признаят очарованите селяни за "братушка" и да потече рогът на рустикалното изобилие. И в дните на днешния юбилей някои руснаци се опитват да се изразяват уклончиво. Но повторението е дотук. Ние не сме Вазовите селяни и обеднелите ни села не могат да гостят богато нито приятеля, нито врага. При това няма как да сбъркаме днешния руснак с днешен немец. В общуването псувнята е многозначна. Вазовият г-н Матвеев напсувал хората и те се сетили, че той е руснак. Ако някой руснак ни напсува, днес ние най-вероятно ще се сетим, че сме българи.

Деян Кюранов