Както мнозина от моето поколение, и аз се чувствам свързан с вестник "Култура" в по-голяма степен отколкото просто авторът и трибуната. 35 години продължава тази връзка с всички преживени кризи, разлъки и повторни намирания. Дори един път се случи, още студент, да постъпя на работа във вестника (ако не се лъжа, беше 1963 г.). Издържах цели няколко месеца, преди да бъда буквално изритан от бдителния тогавашен главен редактор по причини, които не си струва да припомням сред юбилейни настроения. Но и с този тежък подранил урок вестникът бе полезен за мен: разбрах, че ако искаш да имаш елементарна вътрешна свобода, по-добрата позиция е да си извън редакциите. Когато след година-две и бдителният началник бе изритан, продължих да сътруднича на вестника. Мисля, че на неговите страници излязоха едни от най-сполучливите ми критически статии, посветени на българското кино. Чувствам вестника като спътник в една история (и културна, и на безкултурие), която съвместно сме преживели, като всяка от двете страни се интериоризира частично в чуждата съдба.

Като всяка история и историята на вестника е изпълнена с възходи и падения, мрачни периоди се редуват с относително разведряване. Същественото бе, че не "Народна култура" правеше идеологическата конюнктура (макар че в по-тежките периоди биваше принудена да я обслужва), а че най-често се опитваше да използва пролуките в тази конюнктура. Вестникът успяваше да бъде съдник на културния живот от позицията на респект към изкуството и на уважение към професионализма и вкуса на критиката. Ето защо дълго време "Народна култура" изграждаше критическата йерархия в различните сфери - кино, живопис, театър, музика... - такава, каквато четящата публика и творческите среди в еднаква степен естествено приемаха. И тази йерархия нямаше нищо общо със спусканата партийна йерархия. В най-добрите си моменти на комунистическата епоха вестникът пребиваваше на границата на допустимото свободомислие в оценката на фактите на изкуството, маркирайки по този начин и споделените рискове, и споделената ограниченост на позициите в един легален (?) печатен орган. Но и в тези рамки "Народна култура" съумя да даде гръб и да поощри най-перспективното в българското изкуство от този период.

И може би точно защото не започва на празно място, "Култура" в бурните години на посткомунизма успя да направи следващите мечтани крачки, да развие рефлексите си към свободомислие и независимост. Рефлекси, този път поставяни под въпрос от вътрешната не-свобода, от зле направляваните масови емоции на неприязън към всичко различно. "Култура" от днешния ден е едно почти утопично интелектуално приключение, отново на границата на допустимото. Вярата на Копринка и на екипа съмишленици в почти свещения ангажимент на духовността им помогна да преодолеят най-нелеките изпитания на новото време и да спечелят трудната репутация на автономно интелектуално пространство. Автономно, не независимо, защото вестникът не си позволява да остава без мнение и отношение към съдбоносните моменти, които преживяхме и преживяваме. Това пространство има и своите пристрастия - но то не е доминирано от постмодернистични прищевки. Бих определил по-скоро стратегията на "Култура" като всичко това в модерното мислене, което е полюс на нашенския консерватизъм, на политическия патернализъм и на лошия традиционализъм, прикриващ се като радикализъм. Може би това пространство не е толкова широко, колкото ни се иска, но върху него е възможна всяка отговорна интелектуална позиция. А след като я има, вестникът може да разчита на солидарността и братството на всички, които я оценяват и държат на нея. Колкото и далече да са.

2 октомври 1997

Paris

Ивайло Знеполски