"Но кой не е в плен на стереотипите си" зададе риторичен въпрос Христо Буцев на същите тези страници точно преди месец. Аз например не съм в плен нито на своите, нито на чуждите и в. "Култура" не е. Затова го чета и пиша в него (когато ме пуснат). Мога да потвърдя под клетва, че главното, с което се занимава този вестник, е да руши стереотипите. Или ако не да ги руши, поне да ги разклаща. И ако не да ги разклаща, поне да ги блъска непрекъснато. Това е неблагодарна работа. Тя прибавя към стереотипните врагове нови пълчища. България е родина на непоклатимите стереотипи. Няма да ги изреждам, известни са. Те са толкова непоклатими, защото са тухли, затиснати в градежа на огромния стереотип на представата кои сме ний. Уви, не сме храбрите горди гасконци на Ростан, а може би и те вече не са. Съгласно христоматийната литература и собственото си интимно убеждение ние сме народ на орачи и ебачи и затова, каквото и да се случи, страшно няма. Ша са опраим. Избиеш ли една само тухличка от колосалния стереотип, и други ще се срутят. Че сме работливи, честни, чисти, гостоприемни... Я се опитай на толкова добродетелен народ да речеш - днес вие сте кафеджии и чикиджии, дори да сте били някога орачи и ебачи, вече не сте - да видим как ще ти се отвърне. Точно затова е рисковано да се пипат стереотипите, макар че пет минути по софийските (ловешките, хасковските) улици ще покажат колко си прав. Само много глезена кукла може да помисли, че ако ругаеш някого/нещо, положително не го обичаш. Българската власт винаги е била такава кукла.

Този текст би трябвало да бъде юбилеен тост и обяснение в любов едновременно. Старая се колкото мога и внимавам да не е през сълзи. Работата ми е да работя с млади хора. За нея се иска оптимизъм и енергия. На свършване са. Младите хора са наясно със стереотипите, с икономиката, политиката, науката и културата. Дори да останат в България, в душата си вече са емигрирали. Те са умни, те са информирани, те са парализирани. Да взема да ги лъжа ли, както навремето Гаврил Хлътев излъгал Клисура и Панагюрище, че навръх Балкана три хиляди юнака стоят под байрака с извадени саби? Май това е начинът. Няма да го направя, макар че ми се иска. Моят и на "Култура" проблем е без да лъжем, да докараме до съзнанието им, че ако я караме все така, няма да оцелеем. И че дори да оцелеем физически, но загубим достойнството си, по-добре хич да не оцеляваме. Преди десетина години писах някъде: Националният характер ни пречи? Да си променим националния характер! Днес все още мисля, че това е възможно. По принцип.

Павел Попов