Може би е парадоксално да говоря за сирене.

Животът ми мина в парадокси и продължава да тече така.

Затова ще говоря за сиренето.

За двамата млади мъже, почти юноши, които в далечната 1911 година емигрират в Америка и се заселват в Ню Йорк.

Те живеят там, борят се с живота, създават семейства, имат деца...

В малкото свободни часове те ходят по магазините за сирене в Бруклин и Харлем, по Лексингтън авеню, Пето авеню, по 42-ра улица... Навсякъде, където българското бяло сирене се продава като гръцко...

Ден след ден, месец след месец те обясняват на продавачите и собствениците, че сиренето е българско и трябва да го пишат и продават като българско. Че гърците го изкупуват от България и само тенекията е гръцка...

Обясняват къде е България, какво е България, показват я на стара карта на света, молят, настояват, приказват, смеят се... стават приятели или неприятели...

Те вървят из Ню Йорк и водят своята смешна, нелепа война... И сиренето, този герб, ги съпътства години...

Вървят из Ню Йорк, без никой да ги кара, без да са търговци или производители на сирене, воюват за нещо, което даже не могат да формулират, но смътно усещат, то е в кръвта им и понякога ги буди нощем, изпълва ги с тънка болка, горчивина, спомени...

Говорих с единия от тях, когато беше на осемдесет години. Той ми каза: - На изток от Пето авеню от 35 години продават българско сирене.

Двамата отдавна не са на този свят, но този герб, техният герб, е единственият, пред който свалям шапка и заставам мирно.

И търся моя герб, но не го намирам...

Станислав Стратиев