Комически роман

Из софийските улици чух един младеж да казва на друг: "Това вагината е много привлекателно място!" Ето тези неща ми харесват, радостните хора ми харесват днес; с ужас и трепет се мотам из улиците (аз), за да чуя весел кикот, радостна глъч, шумен говор. Косата ми настръхва, в очите ми бликват облекчителни сълзи и чувствам как в мен се композира някакъв нов, възвишен свят, свят на светъл опит и радостни преживелици. В радостта, казвам аз, има нещо като естествен прираст на населението, а ти ме псуваш на майка и се извръщаш настрани. Ти и преди ме псуваше и се извръщаше настрани. Псува ме ти, когато ти виках да не признаваме първите избори, псува ме, когато Еди Сугарев обяви гладна стачка, псува ме, когато крещях под сградата на Президентството: "Долу Ж.Ж.!" Ти на 11 януари дори ме заплаши със съд, че съм ти счупил Парламентчето, което, разбира се, ти е бащиния. Човече! Тежко, монументално прасе си ти, ял от копанката на Хилдебранд си ти, ау! Но я вдигни очи и ме погледни. Вдигни очи и ме погледни - какво виждаш? Не ме виждаш, за тебе аз не съществувам, за тебе съществуваш само ти и твоето сантиментално несъзнавано. Твоето несъзнавано, срещу което ритуално като отрязан кокоши крак въздигаш своя гнил рационализъм, своя мил проевропейски адаптизъм - изцяло фалшив, защото е срещу заплащане. Ти си храненик на моите кошмари и затова съм по улиците аз, в скъпия ЦУМ и в евтиното Илиенци, из Женския пазар и Красноселския базар, докато ти, като новоизпедепсан седесар, окачил на прът това си "политическо кредо", се муаш из коридорите на властта, из кулоарите на съда, из вестибюлите на "Отворено общество", защото искаш да ти се изплати. Да ти се изплати какво? Какво да ти се изплати? Че си чел като идиот всеки ден "24 часа"?, че си намерил веднъж празно портмоне и си го върнал, без да откраднеш съдържанието му?, че понякога сутрин, когато си махмурлия, не закусваш?...

Ала ето как докато се подстригвам в луксозна бръснарница и мобифонът на бръснарката - млада, отракана особа - я призовава, и тя отвръща, и изпада в бяс с вика: "Какво-о-о-о!" После изтръгва от контакта електрическата машинка за подстригване и я запраща в огледалото, сяда на стола, на стола до мен и, изглежда несъзнателно, ме гледа втренчено и с огромно презрение, и крещи: "Продал си колата, защо, защо бе... Тое продал колата, мож ли си представиш, е... му майката! Абе, що си продал колата, бе ей, майката ще ти... Ше те спукам, бе ей, ще те скапя бе, копеленце тъпо... Кой ти каза на тебе да продаваш колата, бе мухльо, ей говняр, педерас... Не, не мое повервам, тое продал колата, мож ли си представиш, направо ще го побъркам. Абе, ше те побъркам, чакай ме у "Синдбад" (имаше такава, скандална с курвите си, кръчма), у "Синдбад" ме чакай... И затръшва мобифона тая красавица, тази бестия, като с неподозиран контрол хем някак довършва подстрижката ми, хем продължава да псува. Впоследствие тя навярно отива в "Синдбад" и го спуква, защото е продал колата. Ето, това са псувни, а не твоето жалко каканижене. Такива хора ми харесват, към тяхната радост и техния мрак прибягвам аз, към тяхната лудост ща да съм прикачен, там да съм на служба искам, тям да слугувам и невидимо да следвам аз мечтая. Виждам ги като сиви, сочни маслини, които животът мачка, за да накваси с дивото им олио своята пресъхнала ос, а тебе виждам като спаружен аспарагус, газоизпуснал ниско до земята незнайна малармична мисъл, за да му се плати. Тях виждам в Пещерата на нимфите порфирени, с мъхната влага по гланца си; теб виждам в Пещерата на Али баба да се щураш, дирейки злато и зелени гущери.

Друг път, яхнал случайността чрез своето нахалство, се озовах в месарница. Вратата към работното помещение беше отворена и като се взрях, без да искам, то видях над дългата, ужасяващо дългата, облечена в неръждавейка и съоръжена със сто и двайсет умивалника, сякаш операционна маса за разфасоване, закачен на една от куките, висящи над масата, следния надпис:

Това видях, мож ли си представиш, над това плаках тогава и още сто и двайсет пъти ще плача, и в ада, докато горя, ще споменавам и ще се моля за месаря от улица "Цар Борис I", който денем бил Колиагнев, а нощем, над сълзите си, се казвал по друг, по-друг и възвишен начин. Над сълзите ще плача аз, дори и в ада да горя. Над сълзите ще плача, а тебе виждам да говориш и като се вслушвам, за да чуя какво ми казваш, долавям израза "виктимарен комплекс". След израза "виктимарен комплекс" ти се обръщаш и отиваш да ядеш, докато аз, побратимен с месаря Колиагнев, изпивам сто и двайсет водки наведнъж. Ето тази рана на радостта харесвам, нея обичам да пея в тактовете на рапа. Ау! Но погледни ме, погледни, погледни ме и ми кажи какво виждаш, погледни и кажи: виждаш ли косъма, на който животът виси? (Свечери се. И ето го там, ей го месарят Колиагнев, свил уши, изтънял, пиян, сляп и изтръпнал. Двете му длани, положени една върху друга, набучени на рога на луната и той лети с увиснали над нас обуща, а потната му плешивина тихо свети с повяхнал лунен свет и повече не може да се каже, защото нищо не може да се добави, тъй като нищо не може да се направи. О, лети, Колиагнев, лети! Ти си косъмът, на който животът виси!)

"Сегашното вече не е интересно!", чувам често да казват и сякаш да си отиват. За тях това място (мястото на живота) вече не е привлекателно, вагината на живота не ги влече, а ги влачи, влачи всички към родния ни край. С трепет се питам какво може да е това, което хората са преживели, за да извършат такъв отказ. Къде в страниците на света ще бъде записан техният живот? И кой ще го запише? И кой днес се опитва да смуши човека, да го натика в адската машина на ежедневието? Но май вече нищо не може да се направи, след като без друго дори и възможното не беше направено. С една дума, възвишеното закри своите политически права. Почти печално. Връщаме се към политическото несъзнавано: белият лебед на общественото благоразумие всеки момент ще напъха глава под крилото си - от студ. След всичко, най-жалкото за нас е, че на тази България, която идва, не можахме с нищо да помогнем. Позволихме да се ограбят не банките, а бъдещето на децата ни. Би трябвало да се срамуваме от това, да замълчим, да се самозаковем на позорния стълб и да оставим ония младежи, така влюбени в "привлекателните места", да дойдат и да ни обругаят. Както е известно обаче, сред толкоз много политически и обществени стълбове, нито един не е позорен, нито един не е в затвора и, ако щеш вярвай, нито един не е в числото на бедните хора.

(Поради казаното, пак се свечери и ето ме отново с подивялата бръснарка във "синдбад", където тя преби Един, защото е продал колата; и ето ме отново с лунатика Колиагнев; и ето ме отново с мен самия. И ето ме отново. Весел. Така безумно весел навярно Хьолдерлин се е завръщал от Древна Гърция в германиите тъпи. Вдигни очи без страх сега и виж в какво ще се превърнеш:

Ани Илков

СУ "Св. Климент Охридски"