Разбягването на съдбите след големия взрив от 89-та

Най-поразителният резултат от рухването на комунизма е раздалечаването на човешките траектории в социалното пространство. По времето на Живков хората си приличаха повече, ако щете физически; идеологическата машина си даваше голям труд да постига тази униформеност, като се почне от дрехите, стоките, книгите, кафенетата и се стигне до ражданията или погребенията, до поводите за щастие или нещастие. Представете си колко скучно би било да се пише, примерно, сценарий за филм в такова "застойно" време: героят непременно е на служба (защото "безделието" се наказваше), значи заплата и аванс, партиен секретар, карта за почивка на море. Идеологизираната култура, така да се каже, съзнателно тиражираше униформеността, нейна първа задача беше да бъде скучна.

Какъв беше смисълът на абсурдното идеологическо начинание? Ами тъкмо в това нормализиране на съдбите се състоеше основната привлекателна сила на "реалния социализъм". Болшевишките стратези знаеха твърде добре, че несгодите се понасят далеч по-лесно, когато съседът ти е на същия хал като теб. Не можеш да намериш месо, ама и той не може - двамата търсите, ругаете, сближавате се. Наистина има някои привилегировани из висшите етажи на номенклатурата, но тях режимът крие най-ревниво, предлагайки на простолюдието образа на "хората от народа". И ако богатите при социализма са осъдени да живеят в луксозно гето, криейки се от съгражданите си, това пак е заради психологическия комфорт на тружениците, от които ще се искат все нови и нови жертви.

Най-тежкият психологически аспект на прехода беше, че разликите изплуваха на повърхността и се увеличиха. Изведнъж съседът паркира пред дома си БМВ за два милиона; научавате, че бивш ваш съученик изпраща дъщеря си в частен швейцарски колеж; после изведнъж срещате далечен родственик, който рови в боклукчийските кофи за храна. Става, така да се каже, застрашително интересно. Типовете съдба, моделите на кариера вече не работят. Всичко е възможно: борци, които едновременно работят като охрана и участват в голямата приватизация; политически лидери, които използват партиите си като трамплин за емигриране в Америка; търговия с хора, които умират в запечатани камиони; бизнесмени, които отвличат на Витоша за неплатени борчове...

Един от основните въпроси пред всяка цивилизация е: как да се направят социалните разлики поносими? Всяка култура си изработва някакъв морален принцип, който прави разликите легитимни. Например за едно протестантско капиталистическо общество богатият заслужава положението си, тъй като работи повече от всички други, пести, носи отговорност. В постреволюционни общества новите елити се чувстват в правото си да управляват, защото са се борили, защото са рискували живота си (впрочем, този феномен не се отнася само до нашите "активни борци"; един Дьо Гол е типичен меритократ, политик, който управлява благодарение на заслугите си в борбата срещу фашизма). В предколумбова Америка главният Инка дължи властта си на това, че кара слънцето да изгрява и да залязва. Въпросът не е дали "заслугата" на властимеющия е истинска или не, а дали хората я приемат за истинска. В този смисъл положението на нашия нов елит е тревожно. Огромната част от гражданите на нашата страна смята, че новите богаташи са или просто престъпници, или бивши номенклатурчици, обърнали на бърза ръка идеологическия хастар, или някаква комбинация от двата типа.

Колко време може да трае едно такова положение? В началото на промените, окуражени от европейските институции, повечето посткомунистически страни се обърнаха към един вид "реал-икономика", сиреч няма значение откъде идват капиталите, важното е да идват. Цената беше отчуждението на огромна част от населението от реформите: поражението на Валенса, символ на борбата срещу комунизма, беше доказателство за това. Ако няма морал и справедливост, казват си хората, нека поне се върнем към скуката на комунистическата униформеност според принципа: "не е важно аз да съм добре, а съседът да е зле". Проблемът пред днешната преходна култура е как да намерим онзи морален консенсус, който да позволи на човека да приеме, че съседът може да е по-добре от него, че в определен случай това може да е справедливо.

Ивайло Дичев

СУ "Св. Климент Охридски"