Нелсоновско литературознание

Какво ли не му дойде до главата на литературознанието през ХХ век - сега пък да го свързват и със знаменития военен моряк Хорацио Нелсон...

И все пак при добро желание и лошо възпитано въображение връзка между литературознанието на ХХ век и Нелсон може да се направи - поне с един епизод от недългия (1758 - 1805 г.) живот на английския моряк.

Случило се е на английски боен кораб по време на сражение. Командва го Нелсон, бързо напреднал от юнга до капитан. За това е платил с кръвта си от много ранявания и с дясното си око. (Очаква го адмиралски мундир, който ще прикрива белезите от нови рани, а десният ръкав ще остане празен.) Работите на английската ескадра не вървят добре и от наблюдателницата докладват: "Флагманът издигна сигнал "Отстъпление!", сър." "Да видя - отвръща Нелсон, вдига далекогледа към мачтите на флагманския кораб и отсича: Не виждам такъв сигнал." След което с риск да бъде разстрелян за неподчинение повежда кораба и ескадрата към победа. А защо не е видял сигнала ли? Както се досещате, просто защото сложил далекогледа пред черната превръзка, която покривала празната му очна кухина.

Чувал съм тази история, вярна или съчинена, някъде в юношеството си. И тя наистина е най-подходяща за юноши. А това, че днес сме готови да включваме в реториката на литературознанието и такива истории, красноречиво говори и за литературознанието, и за реториката му.

Както в началото на въпросната битка, така и в литературознанието от началото на нашия век нещата някак не вървят добре и наближава времето, когато литературознанието ще сложи далекогледа пред сляпото си око. Днес с мазохистична охота говорим за криза на литературознанието, за "криза на реториката и реторика на кризата" (Пол дьо Ман). Хората преди сто години вероятно инак са мислели литературоведското си безпокойство и неудовлетвореност и са го изразявали с безспорно друга "реторика на кризата". Това все пак не пречи на Рене Уелек, когато се връща към ония времена, да постави думата "криза" още в заглавието на великолепната си статия "Кризата на сравнителното литературознание" (1959 г.), веднага след което да продължи: "Светът, по-точно нашият свят, преживява постоянна криза поне от 1914 г. насам. Литературознанието пък по своему, по-малко рязко и по-приглушено, се разкъсва от конфликти между методите от почти същото време насам."

Сравнителното литературознание (или според българската терминологична традиция сравнително-историческо литературознание) на XIX в. обхваща основната част от тогавашните литературоведски изследвания и усилия, така че статията на Уелек спокойно би могла да се озаглави "Кризата на литературознанието от втората половина на XIX в.". Погледнато още по-общо, вече не като литературоведска школа, а като метод, сравнителното литературознание и неговата криза може да се определи като криза на позитивизма в литературознанието. Така и поглежда на нещата една друга статия на Уелек, озаглавена "Бунтът срещу позитивизма в неотдавнашното европейско литературознание" (1946 г.). На единия фланг на бунтовниците стоят мъжете от духовноисторическата школа на Дилтай, според които към творенията на духа, между тях и литературата, не бива, пък и не може да се прилагат точни и "позитивни" подходи, на другия е видимо, но само видимо по-малобройното воинство на крочеанците, според които литературното произведение е интуитивна единичност, пред която се провалят всякакви опити за логически обобщения.

Това са според статиите на Уелек двата основни удара върху тогавашния литературоведски позитивизъм. Днес можем да видим, или да конструираме, и трети, според мене по-съкрушителен от другите. За него Уелек не отваря дума - и най-малкото поради незнание. Начетен е до неправдоподобност, а като пражанин, макар мимолетен, и като сътрудник на Пражкия лингвистичен кръжок, макар и също мимолетен, сигурно е имал ясна представа за идеите на руската формална школа. В нея Уелек не вижда удар върху позитивистичното литературознание, а друг вижда, което за кой ли път потвърждава, че виждаме света или конструираме света с нагласи, които винаги предхождат отделното възприятие и конструиране.

Видяхме, че в своята порядъчно повърхностна "реторика на кризата" Уелек се опира и върху точка от календара - 1914 година. В изложението му тя остава твърде условна и малко литературна, поради което ще се опитам да й вдъхна малко повече литературност, като напомня, че година по-късно, 1915, се създава Московският лингвистичен кръжок - ядрото на това, което по-късно ще стане известно по света като ОПОЯЗ или руска формална школа. В революционна Русия се пораждат литературоведски идеи толкова дръзки, че в сравнение с тях казаното от Жак Дерида или Пол дьо Ман е невинно традиционно бърборене.

Дързостта на руските формалисти не е в диаметралното противопоставяне на все още преобладаващия тогава литературоведски позитивизъм и още по-малко на позитивизма изобщо. Според тях литературното произведение е "направено" (сделано), сглобено от "похвати" (приемь), а работа на литературоведа е да го разглоби и изследва исторически съпоставително и самостойно съставящите го похвати. И никакви творчески тайнства, вдъхновения и прочее духове - положителност, позитивност и максимален позитивизъм. Това донякъде обяснява защо Уелек е недовидял или съзнателно е пренебрегнал антипозитивистичния удар на руските формалисти.

А ударът е наистина сгромолясващ, защото се стоварва върху светая светих на литературоведския позитивизъм - неговата фактологическа всеядност, трудолюбивият му порив да събира всички факти и фактчета за литературата и благодушната му вяра, че от тях някак и някога от само себе си ще се породят теоретически обобщения. На това руската школа се противопоставя косвено с цялата си дейност, а пряко с методологически доводи и хапливи насмешки, между тях и веселата притча на Роман Якобсон, която уподобява позитивистичния литературовед с глупав полицейски пристав.

Доколкото смея да съдя, руските формалисти първи осъзнават и формулират въпроса кое е и кое не е предмет на литературознанието. И противно на очакванията и още повече на позитивизма отговорът води не към разширяване, а към стесняване, и то драстично стесняване на границите. Ако иска да бъде научно знание, литературознанието трябва да се откаже да трупа данни и наблюдения за всичко, свързано отблизо или отдалече с литературата, и да се занимава само със своя строго ограничен и разграничен предмет. А той е литературността на литературата - и нищо повече. Извън така разбираната от Шкловски и Якобсон литературност остава отношението автор, творчески контекст - произведение; отношението действителност - произведение; отношението възприемател - произведение (последното особено ясно в началния и зрелия живот на школата). Всички тези обширни, а за мнозина литературоведи и любими изследователски полета със замах са изхвърлени извън границите на литературознанието. Руските формалисти показват, че много добре знаят за съществуването на тези полета, но по подобие на английския моряк демонстративно поглеждат към тях с липсващото си око. Положено е началото на самоограничаващото се, редукционалисткото литературознание на ХХ век, което тук малко нещо вестникарски нарекох нелсоновско.

След руския формализъм (от 1915 до към края на 20-те години) много от литературоведските школи на века, и всъщност най-представителните, започват своя живот с декларации не само относно това, което намират достойно за изследване, но и за това, което зачеркват и изхвърлят извън полезрението си. И актът на зачеркването и изхвърлянето е демонстративен и значещ наравно с акта на възприеманото изследователско поле.

В словесната война, която водят помежду си съвременните литературоведски школи, редовно се чуват обвинения било в догматична дехуманизираща стесненост, било в еклектична разлатост и всеядност. От време на време прозвучава и по някоя въздишка за някакво интегрално или "синтетично" (Й. Херманд) литературознание, но начините за разширяване са, общо взето, други. Ако едни школи зачеркват автора или възприемателя или и двете и обявяват за единствено достоен изследователски обект произведението, други школи връщат "читателя на сцената" с триумфа на разкрепостители, но винаги с цената на нещо от литературата. "Литературознанието на читателя" (Х.Р. Яус) омаловажава произведението, литературознанието на деконструктивизма (и особено у Стенли Фиш) поставя читателя в положение на пълновластен господар върху произведението. И всичко това само броени години, след като новокритиците Уимзът и Бърдсли са проповядвали, че включването на читателя в обсега на литературознанието е не само излишно, но и пакостно, че е, казано с английския оригинал, fallacy... Литературознанието на ХХ век постоянно се самоотрича и саморазгражда и това се оказа най-добрият начин за неговото самоутвърждаване и самоизграждане. Силен живец в това безпокойство и в тази динамика е способността му да се самоограничава и да се отрича от самоограниченията си - за да ги замести с други.

Литературознанието на ХХ век обича да се самоокайва - колко са натежали методологическите му проблеми и колко е олекнало мястото му в обществения живот, - но и в най-тежките си хамлетовски и йеремиевски мигове следва примера на стария английски моряк и отказва да види сигнала "Отстъпление!".

Може пък и да е за добро.

Никола Георгиев

СУ "Св. Климент Охридски"