Сглобяване на снайпера

Fabula

Изключително трудната задача, с която се заех, би трябвало да оправдае несправянето с нея, защото да се заемеш с представянето на Пейрони в наше време е като да се заемеш с представянето на Христос пред християнския свят или с представянето на Мохамед пред мюсюлманския. След плъзналите слухове и мистификации около името на Пейрони и неговата Китайска тетрадка, екстазирали в обществения живот чак до политически скандал, не би могло нищо ново да се свърши, освен да се инфектира скандалът все повече и повече. Аз ще се опитам да се противопоставя на цялата тази съмнителна обществена ферментация, като я пресека. Ще се опитам да инжектирам в нея оздравително класическо спокойствие. За да разберем сложната фигура на Пейрони, трябва да се освободим от собственото си тление, от това, което историята винаги ще изхвърля на боклука като разлагаща се пяна на пошли публични интоксикации.

Франсоа Жиго дьо ла Пейрони е роден през лятото на тридесет и четвърта, по-точно на втори юни. Преди публикуването на основното му съчинение той е неизвестен на широката публика мистериозен лекар, пръв описал болестта на Пейрони, която по причина на естеството си го опасала с дълбока анонимност и конфиденциалност. Зазидала го с дебелите стени на мълчанието и невидимостта. В положение на подобна обществена охрана Пейрони пише няколко статии, които така и не виждат бял свят, но в голяма степен подготвят идеята на главното му съчинение. Ще спомена някои от тях: "Отмирането на недородената държава", "Меланхоличният квадрат на 34-та", "Удари и откоси: или за действието на герба", "Сиамските ъгли на петолъчката", "6-те пъти и 6-те дни на вожда", "Пътешествие в апатия", "Изповедта на един снайперист". Последното произведение се стреми да покаже двата пътя - научния метод и жизнения път като един. Излагането на метода и излагането на живота се случват на едно и също място. Именно от това посмъртно публикувано съчинение черпим основните свидетелства за големия хуманист на нашето време.

За да се измъкне от силовото поле на собственото си откритие, болестта на Пейрони, сам Пейрони постъпва в холандската армия като санитар, което му дава възможност анонимно униформен, предрешен като вечен пехотинец, да се шляе из Европа и да наблюдава със студено око сложните политически процеси, протичащи в нея. Именно в тези години се случва обратът в живота му и светът се открива повторно за нашия герой. Този обрат е предизвикан от две събития - петнадесети ноември, неделя, на моста на Дунава полевата кола полита в реката вследствие на поледицата, а Пейрони изхвърча и като по чудо се закача с ремъците на раницата си за перилата на моста и единствен остава жив. Двадесет и трети ноември, понеделник, Пейрони получава първия в живота си епилептичен пристъп и в състояние на ексцесивно просветление пише следните редове - "Увереност. Чувство. Радост. Светът не те позна, но аз те познах. Той се намира само по пътищата. Избягах. Отрекох. Маскирах се. Точно стреля. Снайперист. Спокойствие. Смелост. Хладнокръвие. Самообладание. Никакви канцеларски процедури. Решение и изпълнение едновременно. Той е разузнавач. Той е следотърсач. Той е стрелец. Той. Аз!" - по-късно целият този текст Пейрони зашива в яката на шинела си и той става известен под името "Мемориал на Пейрони". След тази нощ нашият герой е обладан от тежка и непоносима агорафобия, съпроводена с остри болки в главата и зъбите. И той решава да се затвори между стените на своята библиотека, да се затвори за света, за да може светът да се отвори пред вътрешното му око в собственото си свръхмерно цяло.

Библиотеката е разположена на върха на една кула в град Улм, където през същата тази зима Пейрони се затваря на топло и намира спокойствие и спасение вън от треските на всекидневието. Девет години той прекарва тук в пълно уединение, а за всяка среща с други хора, с които животът неизбежно го сблъсква, той, както сам признава, си изработва временен морал, без желанието да променя реда и нравите, установени в света. Той става повече зрител, отколкото участник в голямата сцена на живота и през всичките девет години, както сам той се изразява "аз вървях маскиран". Така маскиран Пейрони, открива основанията на една нова наука, една "чудесна наука" и вижда сън, в който му се явява книга със следната сентенция: Quod Vitae Sectabor Iter? - т.е. какъв път ще следваш в живота си?

През следващите девет години Пейрони върви в света инкогнито, за да може да познае света такъв, какъвто той е, без сам да бъде трескаво включен в него. Именно тази не-включеност на виждащия прави възможно истинното виждане на света. На положението на нещата.

Истинната зримост на света се отваря пред едно око вън от него. Едно око-чужденец.

Явената в съня сентенция Пейрони записва първа на една от гредите в библиотеката си. От сега нататък на тези греди ще бъдат изписани множество сентенции, които ще станат ръководства в живота му. По-късно той започва да ги пирографира върху гредите, за да надмогнат те тлението на боята. На тези греди и сега можем да прочетем следните мисли - "Хората биват измъчвани не от самите неща, а от представите си за тях", или "Живея ден за ден и съм доволен, че има с какво да посрещам всекидневните си нужди", или "Думите не влизат в състава на престъплението", или "Светът би изглеждал иначе, ако Ленин не стискаше в юмрука си каскет", или...

В едно интервю Пейрони казва за своята библиотека, че тя е Окулярът, през който той вижда правилно света. Щом в полето на Окуляра попадне следа, оставена от съдбата, той мигновено се превръща в Снайпер и поразява целта с думи. "Аз съм бил винаги снайперист" - казва той за себе си пак там.

Книгите, документите, вестниците, списанията, географските карти, туристическите указатели, пощенските картички, фотографските албуми - това са все кристалите, които сглобяват Окуляра на Пейрони, през който той гледа света. През тях светът идвал при него правилно. И тогава той стига до откровението, че самите следи на съдбата, на фаталния ход на живота, не са някакви разхвърляни неща в света. Те са това, през което светът се вижда някак си устроен. Като едно Цяло сглобен. Светът е агрегат на съдбата.

Библиотеката била оптическа лаборатория, в която се получавало правилното цяло на света чрез сглобяване на различни уловени следи и знаци на съдбата. Храмът Amor Fati.

В тези години се заражда силният интерес на Пейрони към СССР. Това се случило така: "През онези години аз се увлякох от Персийските писма на Монтескьо. В самото начало, така да се каже, се провалих, защото на първия час, след като започнах да чета тази книга, заспах. Това се случи на следния пасаж: - "Кралят на Франция е стар..." - именно тук книгата прекъсна в моя сън. Няколко дни по-късно аз отново се върнах към нея, за да прочета следното, което ме хвърли в дълбоко недоумение и удивление, и което реши живота и интересите ми занапред: "Московчани не могат да напускат родината си, дори и когато искат да пътешестват. Откъснати чрез законите на собствената си страна от другите народи, те са запазили някогашните си обичаи и се придържат към тях, защото не допускат, че е възможно да съществуват други. Ала царят, който управлява днес, поиска всичко да измени: големи разправии е имал той с тях във връзка с брадите им." - именно тук аз се пробудих и изумление завладя съществото ми" - пише това Пейрони в "Изповедта на един снайперист".

Съществува още един пасаж от същата тази книга, който Пейрони си изрязва и подлепва в своята Китайска тетрадка. Ето и него - "При последното боледуване на този цар лекарите нито веднъж не се осмелили да кажат, че той е в смъртна опасност, защото той обявявал за виновен всеки, който предричал смъртта му и, разбира се, го лекували според това, което се осмелявали да кажат."

Това датира началото на заниманията му с Москва и Русия, с нейните вождове и царе, с нейните революции и преустройства. Той започва да колекционира запалено изображения, картички, фотоси, предмети, разкази на очевидци, мемоари, съобщения от и за тази страна. Случайността му подхвърля на едно тържище пътната възглавница на Ленин, с която той пътувал във влака от Женева. Веднъж придобил тази вещ, Пейрони започва да се преживява като посочен свише. Като избран да види правилно новата социална действителност, изобретена от Ленин. Новият социален агрегат.

Идиосинкразният му интерес стига дотам, че той избира за свой амулет една рубла с изображение на Ленин, която окачва с дебел синджир на врата си. И както сам се изразява, така придобил всеобщия съветски еквивалент - изсечения образ на Ленин от едната страна и изсечения паричен знак от другата страна на монетата. Рублата. С други думи - максималният съветски образ - Ленин, и максималната без-образност - парите, като едно Цяло изковани. Изсечени.

Именно тогава Пейрони започва да води своята Китайска тетрадка, където записва всички наблюдения и хрумвания във връзка с новите данни, които набавял за Москва. Съдържанието на тази черна кожена тетрадка става основа за бъдещата Поетика на конспиративното пространство. Пейрони работи дълго и изтощително над нея. Девет години, през които той самотен и превит над свидетелствата попълвал своята тетрадка. А нощем, потънал в дълбока тишина, дращенето на перото му заглушавало хрускащите гредите дървояд.

В архива на Софийската група "Иконогения" открих множество свидетелства за работата на Пейрони върху Поетиката, защото той е водел редовна кореспонденция с тях през онези девет години и естествено е смятан за член на групата и за един от тези, които отдадоха словото си на нашумелия тогава стил "възпаления" и "сглобки".

Последните години от живота си, след публикуването на Поетиката, Пейрони прекарва в непрестанен скандал, докато един ден грамаден самосвал не го премазва на улицата. За да прикрие престъплението, шофьорът изсипва върху останките седем тона баластра и те престояват в тази могила, докато кучетата съвсем не ги разравят. Естествено поради невъзможността да бъде идентифициран, трупът е погребан в общ гроб.

Тази версия за смъртта му почива на факта, че в същата тази баластра била открита пробита рубла с образа на Ленин. Въпреки това много хора смятат, че Пейрони се е оттеглил за втори път от света. Че е започнал своите втори девет години. Че преживява своето второ инкогнито.

14 юни 1989 г.

Владислав Тодоров

Пенсилвански университет, САЩ

(Текстът е фрагмент от първата непубликувана част на "Червено/черно: поетика на конспиративното пространство" и е част от архива на Вл.Т.)