Ето това е, Буцев

По общо мнение радиото безмилостно отмерва времето. Моето време няколко поредни години отмерваха колонките за радио в "Култура". И сега обичам това свое писане - за говоренето, в което човекът се разтваря в неумолимо присъствие.

Днес обаче искам да говоря за писането, а всъщност за медийната авторефлексия, за онзи метапоток, който медиата поражда в себе си. Той бива наричан най-общо медиакритически, като презумпцията е, че негова същност са почерците, а не доминиращите прочити. Или - ако цитирам с приближение Бурдийо - този поток се нуждае от заблудени маси, за да яви "демистификаторите". Но кои са тези демистификатори, Те ли са и къде е брой N 2000 в отговора на тези и подобни въпроси?

Голяма част от "демистификаторите" са наглед обикновени летописци. Те регистрират медийни практики (достойнство е, ако за първи път ги назовават) и с това ги закрепват и утвърждават. По отношение на медиата те действат така, както тя по отношение на събитията - избират "това, за което се говори". В същото време те определят това, за което не се говори - дотам, че то престава да съществува. Медиаполето се разделя на добре поливана градина и пустош и това е може би най-мащабната мистификация, която "демистификаторите" извършват. Медиата се самопривижда организирана, като това става чрез разделянето й на призната и съпътстваща, на значим център, който блести като реклама, и попиляна периферия. Понякога необговорените територии успяват да нададат достатъчно силен вик, но по-често не успяват да го направят. Затова програма "Христо Ботев" ще остане втора БНР-програма, освен ако не успее да стане Другото радио.

Така структурирана и диференцирана, медиата е лесна за моделиране и това става точно така, както тя мачка като пластелин реалността. На сцената излизат и познавачите на чуждия опит. На свой ред те регистрират дори несъществуващи неща, а, оковани от думи, живите практики чезнат, независимо от съпротивата им. Отдавна установената способност на рефлексията да забавя и ускорява "ставането" създава в процесите свой ред и подчинява естествения ред на тиражирани и разширяващи се представи. Затова тъкмо когато частните радиостанции са свръхмерно унифицирани, те получават съобщения за тънката си специализация (и повечето от тях приемат това като закономерна награда, а не като стимул). Затова определени медийни усилия се оказват вкоренени на най-невероятни места, а всъщност напълно обезкоренени.

Повечето от демистификаторите са афиширани критици. Те имат мисията да показват връзките на медиите с властта, доказвайки, че едва ли има друг начин, по който медиата по-явно да се компрометира. Когато връзките на медиата с политическата власт се уплътнят до крайност и станат направо видими, когато медиата стане проста властова трансмисия, "демистификаторското" писане от този тип е просто блажено занимание. Още повече защото подобно уплътняване на връзките между власт и медии обикновено бележи етапа, в който властта се е компрометирала и извън това, че е подчинила медиите. Искам да кажа, че не е ясно как би се писало за отразяването на януарските събития по "Хоризонт", ако той не бе изневерил на мнозинството. Както, впрочем, и за "Дарик", ако не го беше изразил. Искам да кажа също, че е ясно защо точно така се писа и се помнят изключенията.

Друг е въпросът, че "критическото писане" по-често избягва ясните вербализации. Страшният грях на медиите - зависимостта им от властта - е едно постоянно твърдение, което е залегнало в колективните представи така добре, че отдавна е рефрен, който като че ли не се нуждае от конкретизации. А когато за опитите на властта да посяга на медиите се пише най-вече по принцип ("вече седем години...", "и този парламент..."), то в повечето случаи това означава, че властта е горе-долу стабилна. Тогава се явяват определени "дежурни демистификатори", които откровено и официално казват, че времето изисква "позитивни новини".

Разплитането на връзките на медиите с икономически влияния и интереси се слави с най-висока степен на мъглявост. За повечето пишещи за медии тази територия е недостъпна и те продължават да громят "по принцип" политическото поле заради неговия несъмнен апетит за медии. Така "демистификаторите" внасят своя влог в заместването на същинските проблеми с привидности; търсят властови и дори творчески битки в конфликтите във и около БНТ. И чакат способен журналист с особени възможности в достъпа до информация (защото без информация малко неща са умопостижими) да въведе първото тълкуване, което да предъвчат (защото не могат да го проверят), като в същото време героизират журналиста (подозирайки, че точно за това той може утре да получи "Паница"). Така се затвърждава всеобщата почит към определени стилове, например, към експертния стил на "Капитал".

Що се отнася до официалните авторитети в медиите, тях демистификаторите с пълно право се стремят да оспорват. Но това също е част от "демистификаторското" митотворчество, защото оспорването на официалните авторитети означава, че те си остават "хората, за които се говори". Естествено не е маловажно дали те ще бъдат наричани институции или ментори. По-важно обаче би следвало да е кои са онези, които със симпатия трябва да бъдат въвеждани в обсъждане. Рушенето на авторитети безспорно е демитологизация на медиата само ако паралелно с него биват явявани нови. Не е само медиакритическа работа, разбира се, но в обратния случай "злодеи" като Мико Петров се оказват незаменими.

Лайтмотивът на демистификаторите обаче е твърдението, че "медиата е власт". И то не само защото медиата е винаги в прегръдките на властта, а защото властва и чрез публиката - чрез лакомията на тази публика за скандали и зрелища. Този лайтмотив си е чисто славославене на медиата, а съдържащите се в него обвинения към публиката изобщо не накърняват реномето на "Каналето".

Така погледнато, писането за медии е по-отвратително от самата медиа, която също привижда събития, регистрира очевидности, възвисява "играчи" и съмнителни спектакли... Какво ли може да бъде противопоставено на всичко това, в което и непреднамереният "демистификатор" има своя собствен принос?

Снежана Попова

СУ "Св. Климент Охридски"

P.S. Разбира се, от време на време на схемата могат да се противопоставят предчувствия, текстове с броени адресати и прочие откровения. "Култура" остава вестникът, който разбира смисъла на всичко това. Но тъй като мрачните предчувствия не са здравословни, а и здраво адресираните текстове в своята безответност остават безалтернативни, пишещият за медии обикновено рано или късно си задава въпроса за смисъла.

Ако умората не го е прегазила окончателно, той изведнъж може да се окаже действащо лице в реални дела, които схваща като граждански и важни за медиите. И след като в собствени занимания е установил, че доминиращото писане за информационните посредници е абстрактна критика на зависимостта им от властите, нищо чудно иначе умореният демистификатор-храбрец да стане, например, съавтор на законопроект за радиото и телевизията. Разбира се, той за миг си мисли, че е надхитрил медийната схема и че най-накрая е стиснал важната копринена юзда...

Тогава обаче същият този храбър гражданин се озовава в основата на пирамидата, а не на върха й, откъдето всъщност се вижда самата схема. И понася тежестта на чудовището, за чието оформяне вещо е работил. Тогава той може само да се надява, че делото му няма да бъде моделирано и квалифицирано, няма да бъде разглеждано като властова амбиция или като "поръчка", няма да стане дъвка за скептици. Но най-вече трябва да се надява, че няма да бъде разстрелян от първото тълкуване в експертен стил, лансирано не от кого да е, а, да речем, от "Капитал" - от актуалния авторитет, в чието утвърждаване самият той е участвал.

Ако ли обаче всички тези надежди се окажат напразни, "демистификаторът" обикновено се завръща към писането. Ако намери сили. Ако съществува "Култура". Ако добре е провел в себе си разговора за смисъла. Ето това е, Буцев.

Сн. П.