Властта срещу Бургаския театър

Предмет: Експериментите в Бургаския театър 1957 - 1960 г.

Участници: Стефан Каракостов, Г. Попстаматов, Н. Меламед, Орлин Василев, Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов.

Начало: Националният преглед на българската драма и театър 1959 г.

[...] Все поради преднамереност авторът на "Заровено слънце" не намира нищо здраво и в по-висшите инстанции, например в министерството. То е откъснато от живота на мината, потънало в бюрократизъм. Централният комитет на партията е даден като нещо, което е вън от нашата действителност. И ето при така създадената в пиесата обстановка - безизходицата е налице. В нейната дълбока тиня и отровна атмосфера всички хора затъват, душат се и се израждат. "Възражда" се само инженерът с розите Евлогиев, който в тъгата си по покойната съпруга прозира евангелската истина, че е от пръст и пръст ще стане.

Но врагът Замфиров нито се изражда, нито се възражда. Нещо повече, авторът му предоставя трибуна да развие лицемерната философия за "вечния слуга", значи, "слуга" и на социализма. В миналото - капиталистите са го превръщали на сметачна машина, на фабрика за фалшифициране на доходите, за да не плащат данъци, днес комунистите също го правят машина за фалшифициране процентите на производството с цел да се спечели червеното знаме на Министерския съвет.

[...] Според логиката на художественото осъществяване на авторовия замисъл излиза, че Замфиров е жертва, а не враг, и именно като жертва той обвинява, съди. И затова със сълзи на очи, като жертва, предизвиква възхищението на представителя на министерството Антонов: "Ой, каква сила! Защо не можем и ние така люто да мразим". А от безсилие Добринов изпада в истерика: "Стела-а! Виждаш ли да тичат подпалени с бензин хора? Жени, деца! Живи факли! Чуваш ли охраната на лагера?" И отгатвайки мисълта на Замфиров, вика: "Ха-ха-ха!... Пържете се живи, вашата мама комунистическа. Ето ти плетеното кресло сред розите на морския бряг"...

По логиката на драматургическото действие както през цялото действие на пиесата, така и при финала, комунистите са представени ката някакви негодници. Партията и работническата класа, колективът - като фикции. Единствено остава силен, годен, с право да обвинява и да дава присъди - врагът. Комунистите изглеждат като отрепки, а врагът Замфиров - внушителен и силен.

Пиесата на Орлин Василев ни дава една измислена, съчинена картина на пълно безсилие на нашето общество, затиснато от бюрократи, службогонци, користолюбци и формени хаймани. Честните хора в пиесата са представени като безволници, лунатици и сомнамбули. Всичко у Орлин Василев в пиесата му е дадено така, че опорочава нашата съвременна действителност. Затова и няма никаква художествена стойност тази пиеса, защото е изсмукана от пръстите, изцяло противоречи на жизнената правда.

Писателската съвест е нещо свято. Тя не позволява да се гледа на живота от буклукчийницата. Орлин Василев в "Заровено слънце" достига до живота по криви пътеки, търси задните дворове, за което говори Н. С. Хрушчов в речта си пред Третия конгрес на Съюза на съветските писатели. Добрал се до задните дворове на живота, Орлин Василев от влакното, отрицателно и лошо, прави вълмо, превръща го в своя гледна точка.

[...] Писателят Орлин Василев в новата си пиеса е изопачил образа на българския болшевик и е представил нашата социалистическа действителност омърлушена, обезверена, в немощна безизходица. Това той е направил, понеже сам стои на нездрави позиции, което показа открито по времето на Априлския пленум на Централния комитет на Партията и както се вижда, и до сега от тях на дело не се е отказал. От такава позиция никога не може правдиво и художествено да се пресъздава голямата истина за новия живот у нас.

Бургаският театър, който показа любов и грижа към българската драма, упорито осъществява сътрудничеството си с писателите-драматурзи, стреми се към нещо по-ново. Това е хубаво и похвално. Лошото е, че не е видял пороците на пиесата "Заровено слънце". Необходимо е да се пожелае на Бургаския театър по-внимателно да се отнася към идейността на произведенията, които поставя на сцената.

"За вярно художествено пресъздаване на съвременността", редакционна статия на в."Работническо дело" (автор Стефан Каракостов), бр. 188 от 7.VII.1959 г.

Препечатана във в. "Народна култура", бр. 28, 11 юли 1959 г.

[...] "Сизиф и смъртта" от френския писател Роберт Мерл, поставена от Леон Даниел, възобнови позаглъхналите у бургаските трудещи се тревоги от някои похвати в работата на ръководните хора от театъра. Същевременно тия ръководители и някои интелигентски среди проявиха стремеж да направят от тази постановка театрално събитие, фурор в културния живот на града.

[...] Леон Даниел се е плъзнал главно по линията на външни, фрапантни ефекти и в това си увлечение е стигнал до груб натурализъм за сметка на художественото изявяване на идейния замисъл на пиесата.

[...] Крайно неприемливо е третиран контрастът между двете антагонистични класи. [...] Такава ли е работническата класа в капиталистическите страни, символно представена в пиесата? Решително не! Тук постановчикът е допуснал сериозна политическа грешка, която не може да се оправдае с позоваване на автора.

[...] Случаят с постановката на "Сизиф и смъртта" буди основателна тревога за днешното състояние на Бургаския народен театър, за неговото идейно ръководство, за стила на работа в този културен институт. Може да се помисли, че този случай е изолиран, нехарактерен за общата линия на работа в театъра. Не, той не е изолиран, не е единствен. Той е планомерен резултат от възприетата театрална политика на сегашното ръководство.

[...] Тези хора, движени от безспорно благородни помисли, експериментират, което е похвално, но повишеното самомнение им пречи да видят докъде са стигнали и трябва ли още да продължават нататък, отдалечавайки се от народа. Те повече се интересуват от мнението на външни хора, отколкото на трудещите се от града и окръга.

[...] Кой дава право да се дели бургаската публика на "широка", т.е. проста и на "културна"? Кои обществени слоеве ръководството включва в понятието "широка публика", за която се представят пиеси "за душата", т.е. от по-ниско качество? Не са ли това работниците, домакините, служителите - редовите трудови хора? А под "културна" не се ли разбират известни интелигентствуващи среди, които ръкопляскат на всичко, що "не е пропито с груба партийност"?

"Защо спектакълът не стигна до сърцето на зрителя?", Г. Попстаматов, "Народна култура", бр. 8/20 февруари 1960 г.

[...] Чуха се сигнални гласове, които дадоха повод на вестник "Народна култура" да открие разговор по редица въпроси.

[...] Чрез репертоарната си политика театърът се стреми да бъде близко до проблемите, които вълнуват неговите зрители, както и целия народ [...]

Да се говори за някакво "самоцелно новаторство", "пренебрежително отношение към новата публика", това значи умишлено да се забравят хубавите успехи, постигнати например с "Барабанчица" на Ал. Салински, "Разузнаване" на Л. Стрелков, "Чудак" и др.

[...] "Сизиф и смъртта" беше причина за раздвоение и различни оценки. Безспорно, това е произведение, по-различно от творбите, с които бяхме свикнали напоследък.

[...] Не може да не се признае, че режисьорът вярно е прочел пиесата и че актьорският състав почти без изключение правилно разбира и предава авторовия замисъл.

[...] В какво все пак се състоят недостатъците на постановката? Преди всичко в излишното увлечение по гротескното.

[...] Според мен постановчикът не е преоценил пиесата с оглед на нашата съвременна българска обстановка. Съвсем очевидно е, че ако на френска сцена и за френска публика при съвременните условия иносказателния характер и гротескната форма доминират по понятни съображения, то на наша сцена това никак не е необходимо.

[...] Откъде се взеха такива изводи за ръководството на Бургаския театър? Нима това не е наш, социалистически театър? Нима в неговите прояви действително преобладават някакъв формализъм, самонадценяване и възгордяване? Смятам, че такава оценка както за колектива, така и за ръководството на театъра е неправилна.

"Отричане или подкрепа?", Н. Меламед, "Народна култура", бр.10/5 март 1960 г.