"Култура" срещу разправата с Вапцаров

Предмет: политическата преоценка на Никола Вапцаров в книгата на Марин Георгиев "Третият разстрел".

Участници: Никола Георгиев, Снежана Зарева, Амелия Личева, Радосвет Коларов, Магдалена Шишкова, Марин Георгиев

Начало: публикуването на части от книгата във в. "Литературен форум", 1992

В България днес за разграждане на системата много се говори и много се пее. Но не се е видяла досега сериозно разградена система - с изключение на едно - че се разграждат мозъчни клетки и че част от българското общество прогресивно оглупява.

[...] В случая с Вапцаров днес, както и вчера, никой не се интересува от личността му, никой не ще и да знае що за човек е бил той, каква почтеност е имал, каква слабост, каква душевна крехкост.

[...] Напълно сме съгласни, че тук има един излъган от апаратчиците на комунистическата партия и вкаран в една заговорническа дейност човек, за която дейност впрочем е бил напълно непригоден, толкова непригоден, че изобщо не я е вършил. Е и същият този човек е набеден, че е терорист. Един такъв човек, който някак покрай това е и голям български поет, днес да бъде наричан терорист, е наистина най-новият съвременен български "тероризъм".

Удивително е, че набеденият в тероризъм Вапцаров не е стрелял по никого, по него са стреляли - веднъж край село Кочериново, без за щастие да го улучат, и втори път, в привечерта на юли 1942 г. в София и вече право в сърцето. "Право стреля и улучи", както се казва в едно негово стихотворение. И този разстрел обаче се оказа неокончателен.

Мъртъв, "поетът-терорист" днес бива изправен като мишена за нов, вестникарско-демагогски разстрел.

Жители на София, живеещи в София: Снежана Зарева, Амелия Личева, Никола Георгиев, "Разстрел - и след разстрела... разстрел"

в. "Култура", бр. 8/1992

"Какво ще ни дадеш, Историйо,/ от пожълтелите си страници?/

Ний бяхме..." С този въпрос представителят на колективния лирически герой от Вапцаровото стихотворение успя да се раздвои хронологически и битийно: пребивавайки в себе си и в лирическото "сега" на творбата, в същото време да погледне от някаква отдалечена в бъдещето точка на себе си като на минало, превърнал се в история.

[...] Пренаписването на Историята е акт на морално овъзмездяване - в "многотомните си писания" историографията винаги е хващала малко или много "контурите" на събитията, тяхната видима страна, грижливо изработвайки клишетата за отделни личности, пропускайки "простата човешка драма", многоликото безименно страдание на хората, които творят събитията. Настойчивостта, с която се иска това пренаписване, е в знаменателно противоречие с традиционното нехайство на лирическия "аз" към собствената си съдба в други Вапцарови творби. [...]

Радосвет Коларов, "Място в пожълтелите страници на историята"

в. "Култура", бр. 31/1992

Господин Георгиев,

[...] Ако правилно съм ви разбрала, целта ви е да разголите истината за поведението на Вапцаров по време на процеса, да го "демаскирате" като поет герой, защото не е издържал на инквизициите и е прави самопризнания. А после - чрез тази "истина" да се домогнем до суровата логика, парадоксите и абсурдите на историята, до нейната философия и етика (с днешна дата и ако сме съхранили духовното си зрение). Да потеглим рамо до рамо с поета към "третия му разстрел", да се подложим - митотворци и читатели - на самосъд и морален саморазстрел [...]

Когато ни повеждат към катарзисен самосъд и духовна рехабилитация, не ни е нужен "фронт", а "форум" за професионален и цивилизован диалог. И не забравяйте - едва ли има прецедент в културната история на човечеството, при който истината за един творец да се издирва по аналите на съдебен процес [...]

Магдалена Шишкова, "Отворено писмо до г-н Марин Георгиев", в. "Култура", бр. 49/1992

Госпожа Шишкова,

[...] Струва ми се, че вие изхождате от своята предубеденост и се отдавате на емоции, неприсъщи за научния работник.

[...] Аз правя само опит да си обясня личността на Вапцаров според новите и старите извори, да изчистя образа му от идеологическите наслоения и се надявам дори да имам някои предимства - освен че ми липсват вашите предубеждения, съм и от друго поколение. Неизбежни са заболяванията на новото време, но те ще бъдат за моя сметка. Книгата си написах някак си в движение, интересуваше ме главното, макар да знам, че по качеството на детайла можем да съдим за качествата на художествеността. Аз все пак рискувам, за разлика от вас. Нямам нищо против да бъде допълнен, критикуван, но не и по начина, по който подхождате. [...]

Марин Георгиев, "Ако ще бъдем хора..."

в. "Култура", бр. 51/1992