Калин Янакиев срещу купона "Култура"

Предмет: политическата неблагонадеждност на вестник "Култура"

Участници: Калин Янакиев, Юлиян Вучков, Георги Лозанов, Георги Каприев, Ивайло Дичев

Начало: "До лидерите на Движението за права и свободи", в. "Култура", бр. 39/1992

До лидерите на Движението за права и свободи

[...] Само вие, господа, можете да спасите демокрацията. Само вие можете да поемете върху плещите си неблаговидната роля на близък спътник, който не само вижда истината, но и притежава доблестта да я каже в очи. Понеже в политиката понякога нещата са като в семейството: да обичаш чадото си означава да надмогнеш болката в сърцето и да му издърпаш ушите, когато не слуша по-възрастните.

Но в същото време не забравяйте, че добрият чичо пръв дава пример за мъдър компромис. Дайте го, господа! И нека това бъде вашето отношение към господин Стефан Савов.

Господа, не посягайте на дисидента, тайно отбелязвал със свещи Великден, направил по тоталитарно време църковен погребален обред на свой роднина! Превел (с конспиративна цел) на български Че Гевара! На човека, имащ в актив спряна от печат рецензия. [...]

Ваш либерален чичо от Гиген, в. "Култура", бр. 39/1992

"... Когато в-к "Култура" бе все още "купон" на "марксовия семинар", кръгът "Синтез", Георги Лозанов и "копринките" с различни имена, случваше се понякога, увлечен в блестящи интелектуални лудории, някой от гостите неочаквано да строши някой стар, скъп стъклен съд на родителите на домакина. След първоначалното стъписване обикновено интелектуалците и "копринките" избухваха в бурен - едновременно издевателски и детски - зъл смях. От кухнята се подаваше "майчето" и гледаше повече стеснително и по-малко укорително. Този неин поглед още повече развихряше смеха. Сега той ставаше смях на деца с тежък едипов комплекс, смях на пораснали, но зли и отмъстителни деца, които се радваха, че са напакостили именно днес, когато вече са на такава възраст, че няма как да отнесат заслужения бой. Този смях на купона-семинар бе за мен най-дълбинното му лице. Тъкмо него чух днес, когато прочетох гадното "писмо на чичото от Гиген". Без каквото и да било колебание наричам тази поредна политическа шегичка на вестника-купон гадна и никак не крия, че тя ме накара да наговоря всичко дотук...

P. S. Ако ме запитат какво съм правил аз на този "купон", който днес се нарича вестник "Култура", ще отговоря откровено - бях млад и си губех времето.

Калин Янакиев, Вестникът като купон, предизвикан размисъл за етоса на в. "Култура" по повод смешката - чичо от Гиген", в. "Литературен вестник", бр. 40/1992, препечатан във в. "Култура", бр. 44/1992

"В началото на 1958 г. у нас нахлу с почти 10-годишно закъснение рокендролът. Същата година получи по-широк достъп и магнитофонът. Забележима част от нашата предимно учаща се младеж побърза да се възползва от неговите услуги и алчно почна да записва всички рокови мелодии. Така зачестиха организираните в ограничен кръг танцови сбирки, сега известни под името "купони". Под дръзките звуци на магнитофона в добре обзаведени апартаменти момчета и момичета с привлекателна външност упорито започнаха да подхранват високото си самочувствие. (...) Всяко надеждно вглеждане в тези лица е напразно. Не ще откриете нито одухотвореност, нито изразителност. Плувнали в самодоволство, изопнало до спукване хубавите им черти, тези лица ви гледат с разсеяни очи и с една усмивка, която казва: "Пет пари не давам за нищо". (...) Магнитофонната младеж има свои педантично сформирани компании. Нови привърженици на техния начин на живот се приемат само с намесата на авторитетни поръчители. Те не обичат да се разширяват, защото знаят, че колкото повече стават, толкова по-малко ще ги забелязват. Но тяхното умножаване става без съгласието им. Голяма част от заобикалящите ги по-свестни младежи се чувстват задължени да им подражават, за да не изглеждат смешни. Остават незасегнати най-силните характери или младежи с вродена скромност и с работнически произход. (...)

Юлиян Вучков, "Психология на магнитофонната младеж", сп. "Пламък", книжка 1/1963, препечатана във в. "Култура", бр. 44/1992

"... Калин не може да прости на купона, че е експанзирал в "макросоциалното пространство"; че вместо езикът му да се разпадне, разпаднали са се стените, сред които е бил затворен и сега той напомня, че след опиянението на "двуполюсните" битки идва законният "махмурлук" в съвестта; че в нашествието си този език е стигнал чак до политиката и, въвличайки я в своите игри, показва, че тя самата не е нищо повече от игра на истина и морал.

Всъщност отговорът на въпроса защо Калин днес иска да върне купонджиите в апартаментите и да ги накара да лепят счупените вази се съдържа в самия "контракултурен" купон като "етос" - тема, която упорито отказва да коментира, за да не изпадне в неадекватното положение на измисленото от него Майче. И така изпада в положението на реално съществуващия Вучков: премълчава неоспоримата баналност, че купонът в ония години беше единственото място, на което интелектуалният глас не преминаваше през микрофоните на идеологията и постигаше собствена звучност..."

Георги Лозанов, в. "Култура", бр. 44/1992

"... "Зрелостта" или "старостта", както се нарича тя в нашата културна традиция, е именно мъдростта на самоопределянето, дълбочината и силата на самоограничаването (което е характеристика на всяка определеност), концентрацията. Казано накъсо: Калин Янакиев посочва ангажиращата стойност на времевия пласт, битийния и морален план на личността.

Именно зачертаването на този фактор ражда ценностна попиляност. Това може да се илюстрира с един от посочените примери, който в някакъв смисъл ме засяга и лично. Рубриката "Християнство и съвременност", водена за хубаво или лошо от Емил Ив. Димитров и мен, се обезсмисли именно поради несъвместимостта с общия контекст, безразлично абсорбиращ "всичко готино".

Както статията на Георги Лозанов, така и идеята за печалната препечатка (статията на Юлиян Вучков - б. р.) не са нищо друго, освен откровено свидетелство за това състояние. Прави впечатление, че за Калин Янакиев "купонът" е винаги в кавички, че символ за позицията е именно неговият дух. Обратно, за Георги Лозанов социалното продължение на инфантилния купон е естествено разгръщане..."

Георги Каприев, "Остаряваме трудно", в. "Култура", бр. 48/1992

Драги Жоро,

(...) Твоят текст в подкрепа на К. Я. и срещу мен всъщност е последният от поредица текстове, излезли в "Култура", "Век 21" и "Литературен вестник", които с различен хъс ме изобличават като заиграл се с думите агент на културна инфантилност (разбрана в психоаналитичен план), а оттам и на морална безотговорност (разбрана вече конкретно политически)... За мен любопитното в този спор са не ударите, които успявам да отбия или понеса, а т. нар. "обществено-политическо" поведение на опонентите ми. Те (вие) от една страна строят "чисти" морални фигури, а от друга тихомълком ги проектират върху менливата политическа карта на България в смисъла на предизборния лозунг: "Исус членува в нашата партия"...

Георги Лозанов, в. "Култура", бр. 48/1992

Драги Георги Каприев,

... Има нещо песенно в това умопомрачително повтаряне от някои наши колеги на заклинания като "Долу БКП" и "Разграждане на тоталитарната система"; самата дума "демокрация" взе все повече да намирисва на тамян. Това ли е зрелостта на интелектуалеца? Или тя е в нарояването на все нови и нови врагове на демокрацията? Зряло е, например, днес да се нахвърлим върху Желев, задето бил предал синята идея - преди зряло беше да се атакува Дертлиев, винаги е зряло да се громи "Култура". А пък според мен именно това песенно политиканстване е инфантилно и безотговорно; защото да търсиш нови и нови метафори за черната измяна на "комуниста Желев" и да строиш параноически сюжети за това, как още преди 20 години той бил нарочно интерниран от ДС, за да стане по-късно президент и да предаде СДС, просто е литература, сиреч, повтарям, завеса, прикриваща политическата сцена. По този начин (или просто мълчейки уж достойно, което е същото), псевдоинтелектуалецът, превърнал се доброволно в орнамент на властта, не само предава собствената си мисия; той, както видяхме, бързо прави кариера; така беше и преди, само че подобни лица бяха по-далеч от нас...

По повод писмото на господин Янакиев, мога само да повторя думите на генерал Маккенън при пристигането му в Босна: "Боже мой, не знаех, че може да съществува толкова омраза!".

Париж, 1 декември, 1992

Ивайло Дичев, в. "Култура", бр. 51/1992