Владислав Тодоров срещу Комсомола

Предмет: новата интелектуална легитимация на стари комсомолски фигури

Участници: Владислав Тодоров, Димитър Камбуров, Ивайло Дичев, Миглена Николчина, Георги Каприев, Лиляна Деянова

Начало: Българо-френски семинар "Фуко от Запад на Изток, Фуко, видян от Изток", проведен от 25 до 27 юни 1993 г. в София.

[...]

Казано накратко, френските ни при, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Генчо Симеонов, Михаил Вешим, Сергей Трайков, Александър Андреев, Михаил Неделчев

Начало: разцепването на Съюза на българските писатели и превръщането на в. "Български писател" в орган на кръга "Хайтов".

[...]

Вие, които открихте, че трябва да обърнем очи и сърце към "огънчето", не може да не сте наясно, че разминаването на хората не е от вчера. И не бива да се обиждате, щом виждате по-далеч назад в миналото и по-напред в бъдещето.

Рангел Вълчанов, Да защитим огънчето до 27 юни в София се проведе българо-френска конференция, посветена на Мишел Фуко. На третия ден избухна скандал. Някои съзряха причината за скандала във "френските ни приятели, държали се като колонизатори, които знаят и имат властта да наказват" (това според Димитър Камбуров, в. "Култура", бр. 27). Други го препратиха към любимата дъщеря на Крал Лир Корделия и въпросите, пред които тя е изправена днес: "Защо Фуко, другарю Бунджулов?" За да продължи: "(...) когато тези, които определяха кое е единствено вярното учение, заговориха за Фройд и Фуко (...), тези, които натискаха копчетата на тоталитарното управление, заговориха (...) за истинска демокрация (...), тогава ние се вцепенихме като тълпа от стъписани Корделии" (това според Миглена Николчина, в. "Литературен вестник", бр. 26). Всъщност истинската причина за скандала по-късно сигурно ще се окаже не екзистенциална, нито интелектуална, а чисто техническа - от конференцията няма нито стенограма, нито запис. Тоест от думите на Владислав Тодоров - истинската причина за скандала - няма материална следа. Възможно е да се твърди, че в изказването си Тодоров е оспорил конкретното говорене на Бунджулов, а не изобщо правото му да говори за Фуко. Възможно е да се твърди и обратното. Територията е свободна за интерпретации (...)

Редакционна бележка, в. "Култура", бр. 32/1993

[...]

Въздигайки един изблик на метафорична агресия на Владислав Тодоров до героизма на Едвин Сугарев, а следователно (по така сложилия се път на сравнение) - до Ботев, Николчина отрича правото на Андрей Бунджулов, бивш секретар на Комсомола, да говори за Фуко. Със същото поемане на дъх е отречено правото на подобните на Бунджулов лица, сиреч участвалите в структурите на властта, но неносещи лична вина*, да се занимават и с бизнес, и с политика. Какво тогава да правят тези хора, с които все пак ще трябва да се "смества" Николчина в близките десетилетия? (...)

Да се атакува непрестанно комплексът власт/истина, това е ницшеанският императив на Фуко. Някъде тук се ситуира загадъчното понятие за "паресия" - рисковото казване на истината, което никога не се отлага в процедури, институции, дисциплинарни практики и т. н. (истината като акт, не като правило). Фуко не може да бъде Прометей, той не е конструктивен.

*Не познавам г-н Бунджулов и не мога да гарантирам, че той не е престъпник, зная само, че до сега никой не го е обвинил в престъпление.

Ивайло Дичев, "Фуко в позата на Прометей" (писмо от Париж), в. "Култура", бр. 32/1993

[...]

Та за жеста на Ивайло на Дичев ми е думата тук. Ако във фалшифицирания от него мой текст аз питам защо тъкмо екссекретарят на ЦК на ДКМС ни говори тъкмо за Фуко, далеч по-интригуващо стои днес пред мен въпросът защо Дичев така се е разпалил от моето питане. Е да, аз питам не като някоя, която се е борила, а като някоя, която - Боже, опази! - винаги е чела. И какво се оказва? По-рано не можехме да питаме, защото това не беше съвсем безопасно за нас, днес пък със самото си питане ние се оказваме опасни. И тъй, и инак, никакви въпроси; и тъй, и инак, все сме си виновни. И наистина, ако закачката мимоходом (точно в четири думи) с един, според цитата от Дичев, "политически труп" предизвиква такова громене и впряга цялата риторическа и графическа артилерия на "Култура", какво ли би било да го заденеш - него или някой друг, страстно-метежен и чувствителен - жив? Бррр. (...)

Миглена Николчина, "Писмо от Непариж", в. "Култура", бр. 33/1993

[...]

Обръщането на грешника към спасението минава през горчилката на покаянието. С Ивайло отдавна сме се разбрали, че то е безкрайно интимен процес, имащ обаче все пак някакви външни индикации.

Но нищо подобно не се забелязва при човешкото същество, на което Дичев адвокатства. Тъкмо напротив. Съществото е на път да ни убеди, че едва ли не се било втъркало във властта с чисто изследователска цел. То постоянно говори за бандитски структури, плетени и от него, сякаш е изпълнявало там ролята на телевизионна камера, курдисана по Фуко. Ами, ако то утре рече, че е било вътре, за да превърне ръцете си на чукове, а главата си - на бомба срещу "системата", аз какво, пак ли трябва да му вярвам?

[...]

Георги Каприев, "Дичев в позата на Лев Толстой" (писмо от Дървеница), в. "Култура", бр. 33/1993

[...]

Но от "онази конференция" се заразплита една епична скандалова нишка (изтеглена първо от "метафоричната агресивност" - доколко метафорична и доколко агресивност е друг и спорен въпрос - на Владислав Тодоров): има ли право един бивш първи комсомолски секретар да ни говори за Фуко. Тези, които - твърде грубо казано! - отговориха положително на въпроса, се оказаха в крайна сметка в "кохортата на българските интелектуалци, които дефинират себе си директно чрез властта". А останалите - в другия влак. Последните, каквото и да напишат, каквото и да направят (дори със среден пръст) това е все жест, Морален Жест, Извисен. А другите изобщо не могат да дорастат до Жест, най-много до жестикулация (или "акт", "втъркване във властта", "плонжиране в обратна посока"). (...)

В писмото си до Кьолнския Каприев Ивайло Дичев (...) се тревожеше, че основният аргумент в такива спорове бил, че "другият изобщо не е интелектуалец" ("Култура", 18. XII, 1992) - но с неговите аргументи по неговата глава!; тревожеше се за "общокултурно пространство", в което "един човек не може да се зачеркне просто защото е минал по различни от нас пътища". Изкуших се да го цитирам, но не за да му "адвокатствам" - адвокатстването е най-противният пласт в писмото на Каприев. А и Дичев отдавна си е платил билета за първа класа в конвертируема валута, пък и неговият влак няма кондуктори. (...)

Лиляна Деянова, "Каприев в позата на кондуктор", в."Култура", бр. 36/1993