Тодор Павлов срещу Исак Паси

Предмет: Индивидуалното в изкуството

Участници: Тодор Павлов, член на ЦК на БКП, академик, председател на БАН, Исак Паси

Начало: Студия за Хегел на Исак Паси в Годишник на Софийския университет. Философско-исторически факултет, книга 1, 1963 г., стр. 85-142

[...] В една от статиите си през 1959 година (сп. "Септември", кн. 2, стр. 152) Исак Паси писа: "Индивидуалното е истинската стихия на изкуството." Лично склонен бях да вярвам тогава, че се касае повече за неточност в израза или недоизясненост, отколкото до вътрешно убеждение. Опитът обаче показа, че Исак Паси е твърдо убеден в правотата на така формулираната теза и че в случая става дума не за отделна мисъл, а за цялостната концепция, която определя в значителна степен насоката на теоретическите му постановки и търсения. Пряко декларирана, тази концепция срещаме и в студията за Хегел (Годишник на Софийския университет. Философско-исторически факултет, книга 1, 1963 г., стр. 85-142): "Истината в изкуството остава заключена в пределите на индивидуалното и макар че е в състояние за излезе далеч зад пределите на индивидуалното, все пак не може да го преодолее напълно; не може и не трябва, ако иска да остане изкуство, ако не предпочита разсъдъчната схема пред искрящата художественост." По-нататък на същата страница той доуточнява мисълта си, като изтъква, че индивидуалното, неповторимото, конкретно своеобразното "съставлява истинската стихия на изкуството" (стр. 103-104).

Тази позиция не дава възможност на Исак Паси да свърже по ленински изследванията си с проблемите на класовостта, партийността и народността, да разкрие и обоснове обществените задачи и роля на литературата, на изкуството. Тези проблеми изобщо не съществуват в трудовете на Исак Паси, на тях той не се спира нито в монографията си за трагичното, нито в няколкото други свои статии и студии. Не може и да бъде иначе, щом се абсолютизира индивидуалното начало в изкуството, щом "стихията" на художественото творчество се търси в неповторимото, конкретно своеобразното. Същевременно Паси сипе обилно в своите работи и под линия, и над линия обвинения в догматизъм, сектантство, примитивизъм и вулгарен социологизъм срещу всички, които, следвайки В.И. Ленин, без да отричат ролята и значението на индивидуалността в изкуството, очертават неговия класово-партиен и народен характер. Смята ли Исак Паси, че по този начин може да се служи на социалистическата култура и изкуство, да се възпитава младежта в университета, да се подготвят наши млади кадри, да се развива марксистко-ленинската естетика и литературна критика?

[...] В други случаи Исак Паси представя историята на естетическата мисъл като обикновено редуване на едни или други ръководни принципи, използва идеи и постановки без връзка със сегашния етап в развитието на естетическата мисъл.

Въпреки наличието на това явно неразбиране задачите на естетиката като наука би било неправилно да се обвинява Исак Паси в съзерцателност. Не - Паси не е пасивен, не е аполитичен, той воюва, воюва понякога твърде смело и самоуверено. "Може би - пише нашият автор - най-същественият упрек срещу Хегеловото учение за творческия процес трябва да се отправи в онзи пункт, който сближава художника с всяка друга историческа личност. Като историческа личност художникът също може да изпреварва своето време в този смисъл, че той пръв може да схване известна естетическа потребност, преди да са узрели условията за нейното всеобщо осъзнаване. Художникът може да се опълчи срещу господстващия вкус, да бъде обект на всички насмешки и гонения, на които е способен всемогъщият традиционализъм." А ето и заключението: "От всички възможни естетически критерии най-близо до Аполон е критерият на времето". (Студията за Хегел в Известията, стр. 118-119).

[...] Редно е да се запита: какво разбира авторът под "изкуство на ХХ век", под "съвременно изкуство", "модерно изкуство", "интелектуализъм, пронизващ цялата съвременна литература"? Кои са тези "нови духовни ракурси", които модерната живопис е открила? Може би това откритие, което "очертава съвременния етап в развитието на изкуството", е формалистичното "интелектуално разчленяване на мъртвата и неподвижна натура"?

Достатъчно е да се поставят тези въпроси, за да се види, че понякога (за съжаление твърде често) Исак Паси се приближава до тия, срещу които трябва да воюва, а воюва срещу тия, които трябва да защитава.

Своеобразна "партийност" проявява Исак Паси и при предаване възгледите на някои естетици от миналото. В тази област стремежът за обосноваване на собственото схващане, за аргументирането му с мисли и идеи от миналото почти винаги взема връх над изискването за обективност и всестранност при осветляване на проблемите. Затова когато например започне да изяснява линията на Платон в естетиката (както става в книгата за трагичното), Паси "забравя" да говори за линията на Демокрит, явно несполучливо "доуточнява" схващането на Дидро за красотата, "реабилитира" Кант, "поправя" изискването на Маркс за естетическите свойства на златото и среброто в духа на субективния идеализъм, и т.н.

[...] В началото на своята теоретическа дейност Исак Паси бе поканен да отговори на въпроса: съществува ли в човешкия живот нещо, което е прекрасно, независимо от оценката на субекта? Отговорът, който последва тогава, бе категоричен: съществуването на прекрасното зависи от оценката на субекта. Към този възглед авторът продължава да се придържа вече цели шест години въпреки многобройните критики, които му бяха направени в печата от Г. Димитров - Гошкин, Атанас Натев, Борис Ценков, Стефан Василев и др. Разбира се, Паси може да се придържа към каквито иска възгледи, но и ние не само можем, но и сме длъжни да им дадем съответна оценка, а именно като субективистически възгледи, срещу които марксистко-ленинската естетическа мисъл не може да не воюва.

[...] Незадълбоченото познаване на марксистко-ленинската философия, пренебрегването на теорията на отражението и принципа на партийността, недостатъчното критично използване постиженията на немската класическа философия, както и явно недостатъчното критично отношение към съвременните буржоазни "модерни" естетически учения отдалечават все повече Исак Паси от марксистко-ленинската теория и практика, от марксистко-ленинската естетика и литературна критика. Именно затова нужно е да се напомни на Исак Паси, който не е само теоретически работник, но и възпитател на нашата студентска младеж, че ние живеем във време на комунистическа независимост и свобода, т.е. на такава независимост и свобода, която задължава всеки да служи с всичките си творчески възможности преди всичко и главно на партията, на народа, на социализма и комунизма, които от своя страна не отричат и не подценяват, а тъкмо обратното, признават и най-високо ценят, но не абсолютизират и не фетишизират субективната и индивидуалната страна в социалистическо-реалистическата литература и изкуство.

Академик Тодор Д. Павлов

"И естетиката е партийна!"

бр. 40, 3 октомври 1964 г.