Светла Иванова срещу журито на "Златната роза"

Предмет: подмяната на естетическите с политически критерии на ХХ фестивал на българския игрален филм "Златната роза" - Варна'88.

Участници: Светла Иванова

Начало: Обзорната статия на Светла Иванова "Ръжда под златото" в бр.43/1988 на в. "Народна култура", превърнала се в един от многото поводи за пенсионирането на главния редактор Стефан Продев, което от своя страна предизвиква напускането на авторката - редактор в отдел "Кино".

Не можем да искаме от журито на един кинофестивал да удовлетвори всички потребности и очаквания - все ще има някой подминат, обиден, пренебрегнат, засегнат. Но пък и не може да не ни направи впечатление, че през последните две десетилетия журита в различен, но близък по характер състав, с някаква упорита последователност лишават от "Златната роза" истинските фаворити на фестивалната публика. Така беше и този път.

Достатъчно е да се прегледа списъкът от филми, носители на "Златната роза", за да се види, че с малки изключения тази награда е била присъждана предимно по тематичен признак, тясно обвързан с конюнктурни съображения, а не за реални художествени качества и неконвенционална режисьорска мисъл. С изключение на "А бяхме млади", нито един от останалите девет филма, посочени от критиката за най-добри в историята на българското кино и включени тази година в отделна ретроспективна програма, не е получавал "Златната роза". Рангел Вълчанов и Георги Дюлгеров фигурират в този почетен списък дори с по два филма, но имената им никога не са били увенчавани с голямата награда на националния ни фестивал. В годината, когато Методи Андонов създава "Козият рог" (1972), "Златната роза" се присъжда на Христо Христов за "Наковалня или чук" [...] Събитието на миналия фестивал (през 1986) беше "Да обичаш на инат" на Николай Волев, а "Златната роза" получи "Те надделяха" на Киран Коларов [...] На тазгодишния фестивал новият филм на Николай Волев дори не беше допуснат от селекционната комисия. [...]

Абсурдно е във време, когато на екран излизат филми, държани несправедливо години под ключ, местата им по килерите да се заемат от филми, създадени днес. Не допускам да си вярват онези, които загрижено твърдят, че показването на филми като този на Волев, щяло да върне българското кино години назад.

Назад го връщат проявите на недоверие към творците и към зрителите, сковава го атмосферата на потайности и недомлъвки, сред които шарят очите на автоцензурата [...]

Мисля си, че никога не се е случвало да обсъждаме с толкова раздразнение решенията на журито от предишни фестивали - първо, наградите бяха безброй и предварително ти минаваше всяко желание да навлизаш в дивия им гъсталак. Освен това на всеки фестивал неизбежно се появяваха филми, предварително посочени за "лидери", и те автоматично си получаваха големите награди - та при положение, че трудно се справяхме със самите филми, наградите оставаха по-малката грижа. Тази година нямаше филми плашила и като че ли се зададе рядката възможност да поговорим спокойно за същинското кино. Но принципът на награждаване (макар с два трезви гласа в журито) отново внесе смут във филмовата среда и измести разсъжденията ни към традиционните предизвикателства, които години наред пречат да си гледаме работата. По-добри или по-лоши, филмите сами подсказаха, че е крайно време да се изправи на крака преобърнатата скала за оценка на явленията в нашето кино.

Светла Иванова, Ръжда под златото, в. "Народна култура", бр. 43/1988