Аз съм Елена Драгостинова. Телефонът ми е 87-01-36.

След първото изречение бързам да се извиня на учителката си по български език от прогимназията, която ни бе внушила до такава степен правилото, че да започнеш изречението с "аз" е грешно, та и сега това местоимение, поставено в началото, ми изглежда нередно. Не зная какви са били съображенията й - стилистични или някакви други, но безспорно е, че когато по-рядко започваш с "аз", се украсяваш със скромност и по-малко заявяваш характер. По-безопасно е.

Така или иначе, това задължаващо 2000 надвисна като знак за празник, но и ни притисна да се афишираме. Не че досега сме си живели на сянка в тъмното каре на 12-та страница, но друго си е, когато изплуваш с името си в първото изречение.

И така какво e моето аз в този вестник?

За добро или зло то се идентифицира с всичко или почти с всичко, което се случва с музиката и балета, когато им се налага да бъдат интерпретирани чрез словото на "Култура". За щастие в този вестник като на екзотичен остров все още съществува длъжността "редактор". И то като синоним на творчество.

Какво още около моето "аз"? Може би едно от нещата е, че вестникът не се съблазнява да следва тласъците на модата, като сблъсква "високи" и "ниски" жанрове, не ги насъсква като в бой с петли. И може би това, че рядко на тази територия можеш да видиш надупчен от словото композитор или застрелян пианист. За да се случи това, трябва твърде много да се дистанцирам от техния труд. А не мога. Макар че и публиката на "Култура" понякога си жажда да види как бикът е вдигнал на рогата си гладиатора. Затова сигурно анализът в словото за музиката е повече в сравнение с оценката. Самокритично ли звучи? Или самохвално?

Сега, две десетилетия, откакто календарът ми започва с "Нова българска музика" и приключва с някой предновогодишен фестивал никой не може да ме убеди, че има по-рискована работа от това да превеждаш абстракцията чрез думите в броените вестникарски редове.

Тази интерпретация е може би най-трудната от всяка, поне ако се съди по броя на дипломантите от Музикалната академия, които се решават да се заемат с нея. Освен ако не се излъжат.

Излъжат ли се - едва ли някога ще напишат мечтаните дебели научни трудове, няма да се похвалят с книгите си, няма да се украсят с дисертационни трудове и научни титли. Ще попаднат в капана, от който няма измъкване. Колкото и пъти да се заричат "Аз съм дотук".

Телефонният номер, който поставих горе до името си, нека звучи като покана за онези, които имат самочувствието и наивната дързост да се излъжат. Дано ги има. Защото не искам "2000" да напомня за баналното "след нас и потоп".