Аз съм Диана Попова. Отговарям за пластичните изкуства във в. "Култура". При подготовката на този брой прегледах най-"застойните" години на вестника. Затънах в юбилеи, конгреси, пленуми - ако не на БКП, то на някой творчески съюз; ако не на творчески съюз, то на нещо в Съветския съюз. Доклади при откриването, основни и заключителни такива, поздравления на изтъкнати творци, "фундаментални" писания за "Ленин и естествознанието" (например) и упадъка на западната култура... И чак накрая, забутани в малки колонки по изкуства, се мяркат проблясъци на мисъл. Прелиствах безкрайните страници и понякога се зачитах, главно за да прекъсна приспивното монотонно движение. И се смеех - тъжно, весело, злорадо. Едновременно. Тъжно - че съм живяла в такова пустословие (и то не ми е правило впечатление!); весело - от облекчението, че вече е минало (дали?!); злорадо - защото "написаното остава!" (както веднъж просъска една колежка).

И си представям бъдещ колега, който прелиства сегашните страници в подготовка примерно на 3000-ия брой. От дистанцията на идния век (и хилядолетие) ще са му съвсем ясни и мотивите, и действията ни, и смелостите, и слабостите ни, и суетите, и суетните ни. Неговият тъжно-весело-злорад смях ще избликва по същите или по други причини. Все едно. В крайна сметка всички бури с времето влизат в чашата с вода. А работата на "Култура" е да ги отразява и, ако трябва, да ги предизвиква. Своевременно.

Прочее, приятни забавления, колеги от бъдещето. Желае ви го един повей на бриз в бурите на "Култура" от 90-те години на XX век.