Аз съм Геновева Димитрова, филмовият редактор на "Култура".

През еуфоричната пролет на 1990-та, когато вълната на емигрантската еротика запраши към Канада, най-неочаквано и за самата себе си останах закотвена тук. И попаднах в "Култура" - като стажант-киновед от ВИТИЗ\НАТФИЗ. Дойдох заради Светла Иванова. И останах заради нея - тя роди Женда и напусна, а аз вече седма година се опитвам да опитомявам "диво сърце", към което непрестанно ме тикат и животът, и киното, и темпераментът ми... От прозореца на мансардата ми покривите на София напомнят "покривите на Париж". Само гълъбите са повече. И по-нахални. От толкова взиране през прозореца и от либералната позиция на "Култура" нахално загърбих приемането/неприемането на филми и фигури в прав текст и се опитах да формирам свой си стил на ироничната дистанцираност във/отвъд обективната аналитичност. Накратко казано, критическата ми биография тръгна от "Култура" - с онези "криле на желанието", които ме отведоха до "ъндърграунд".

През всичкото това време емигрантската еротика заприижда обратно към България и за кратко, защото тук е весело, но хаотично - като "незавършена пиеса за механично пиано". Само че никаква еротика не изкуши българските филмови автори - те все още харесват най-вече себе си, за да прострат любопитство/емоции към разпръснатите из нашето днешно битие "парчета любов". Затова и филмите им са така неутолимо нарцистични, а посланията - най-често потискащо импотентни.

Не смятам, че оставането в "Култура" е "жертвоприношение", а "трейнспотинг". Работата в "Култура" напомня непреводимото заглавие - дрога, екстаз, истерия, махмурлук, болка... Дори еротиката отива на кино. Някъде в "последното танго в Париж" или в "мисис Паркър и порочният кръг".

Геновева Димитрова