Служебни пояснения и лични отклонения, предизвикани от 2000-ия брой на вестник "Култура"

Служебните пояснения:

През януари т.г. вестник "Култура" навърши 40 години. Точно тогава обаче населението беше изпаднало в тежък политически екстаз. Отвсякъде го заливаха внушения, че една светла януарска утрин на 1997-ма той, народът, се е събудил, "пораснал с няколко века". На фона на подобна възрожденска еуфория беше някак си нелепо да съобщим, че същата светла януарска утрин вестник "Култура" се е събудил, пораснал само с четири десетилетия. Като хора естети и с вродено чувство за такт ние, редакторите на "Култура", за да избегнем конфузните недоразумения, се отказахме да споделяме с културната общественост малкия си празник.

2000-ият брой обаче е събитие, което няма да премълчим. Дори народът пак да се събуди, пак "пораснал с (още) няколко века". Защото "Култура" за българската култура е феномен без аналог. Макар и закичена с трафарета "народна", на нея по рождение й е вменена специалната роля на алтернатива. Което значи, че тя е не в основата на българския плурализъм, тя е самият български плурализъм. Вестникът е намислен през 1957 г. (от Политбюро, естествено), за да създаде видимост за възможна различност, за възможно друго мнение, за възможна втора (при нужда и "по-правилна") гледна точка.

Както обаче е описано в литературата, винаги съществува опасност подобна видимост да стане очевидна. Всяка Галатея, след като "оживее", започва битка за независимост, заема се със собствената си еманципация.

Историята на "Култура", със или без "народна", е история на нейната еманципация. Тя може да се сведе до един-единствен безкраен сюжет; епизодите в него, макар и в различни естетики, описват как вестникът непрекъснато се опитва да измами властта, да разхлаби примката й, да се изхлузи от въжетата - първо за малко и от време на време; после за повече и по-често; а накрая, кой знае, може би, завинаги...

И така до 10 ноември 89, когато отново се разбра, че това "завинаги" отново се отлага; и винаги ще се отлага, защото по принцип не може да се случи... Но тази печална констатация не пречи на вестника и сега да продължава да упорства...

Ето това упорство позволява на "Култура" да не се срамува от биографията си, да не "реже" в името на поредната конюнктура цели парчета от нея, без да има с какво да ги замени; то й дава самочувствието да не си крие годините.

Такива неща си мислехме ние, хората на "Култура", когато вадехме от теченията старите текстове, които читателите ни днес могат да прочетат от 5-а до 12-а страница. За младите те вероятно ще прозвучат странно, за старите - срамно; за нас те са реалност, която е важно да се помни. Не заради илюзията, че паметта е в състояние да осуети евентуални повторения. По-скоро заради почтеността към собствения ни живот. Колкото и да е мизерен, той заслужава някой и друг жест.

Личното отклонение:

Аз много обичам симетрията. В случая това означава следното: тъй като постъпих на работа във в. "Народна култура" през април 1975 г., точно четири месеца преди 1000-ия брой на вестника, за да не изневеря на себе си, трябва да си отида през февруари 1998, точно четири месеца след 2000-ия.

Фразата, че някой е отдал на една институция повече от 20 години от живота си, звучи патетично; репликата, че е прекарал в нея и с нея 1000 седмици, звучи артистично. "Култура" е била ту патетична, ту артистична, ту красива, ту морална. Смея да твърдя, че днес е всичко това едновременно. В един човешки живот два пъти подобна хармония не се случва. Това ще направи раздялата ми с вестника особено болезнена. Освен ако някоя нова симетрия не ме извади от клопката, която сама си поставих.

Копринка Червенкова