Аз съм Ирина Илиева и, според редакционното каре, "отговарям" за световната култура. Това е малко мътно понятие (почти като "културно строителство"). Появява се във вестника ни към средата на 70-те като рубрика. Оттогава под него се разбира все едно и също: съобщаване за неща, които стават извън България, обикновено в големите култури. Към тях не е спадала съветската - по пространствени съображения, защото иначе материалите на 1/3 от броя е трябвало да се поберат под една рубрика. Горе-долу по същото време - към средата и най-вече в края на 70-те в "световната култура" настъпва оживление. Появяват се, да речем, интервюта със западни интелектуалци - Антониони, Маркес (ако може да мине за западен) и други; окръжните съвети за изкуство и култура и съветската космонавтика полека-лека губят територия. Навлизането обаче в другата територия, тази извън очертанията на Желязната завеса, е било толкова уклончиво и завоалирано, че днешният читател почти физически усеща желязната завеса, която се е спускала пред сетивата и изразните средства на тогавашните журналисти. Това отваряне към света исках да покажем, когато правехме страницата за 70-те. От немай-къде избрахме едно интервю с Хайнер Мюлер. Казвам "от немай-къде", защото с Мюлер доста сме се занимавали през последните години. Причината за избора ни беше следната: не беше сигурно, че интервютата със западните интелектуалци са истински. А това с Мюлер, първо, е автентично, и, второ, макар че е съкратено, от него личи една "компресираност" на мисълта, която не е характерна и която вероятно винаги ще си остане чужда на интелектуалното говорене у нас. Сега, за 90-те години, ще кажа само, че интервютата с чужденци, които публикуваме, не са измислени. Поне не в нашата редакция. За усвояването на "световната култура" у нас няма да говоря, защото на рожден ден е досадно да се говори толкова сериозно. И главно, защото моите мисли също не са достатъчно "компресирани". Дано това успее да направи в 20 реда бъдещият редактор, който през 2037 г. ще прави 4000-ия брой на "Култура".