Аз съм Георги Лозанов и съм уверен, че част, може би най-важната, от моите служебни задължения като заместник-главен редактор на "Култура", е да се питам защо човек пише. И сега - в 2000-я брой на вестника - би било почтено да призная докъде съм стигнал с това питане. Впрочем има теоретични традиции, които отдавна са му дали отговор, но позоваването на тях би било по-уместно за текст В "Култура", отколкото в текст ЗА "Култура". Затова ще опитам с нещо лично...

Мисля, че беше в Търново, когато погледът ми попадна на меден олук. Ръката на майстора бе украсила края му там, откъдето изтича дъждовната вода, с изящно изработена птица. За разлика от Платон обичам изкусности, одързостили се да подражават на природата, затова останах задълго загледан в олука. Ненадейно птицата се размърда и отлетя. Светлината, разстоянието, а най-вероятно пропорциите са ме заблудили, че медната тръба и птицата, кацнала на нея, са създадени от един и същ автор и в един и същ материал.

Разочарованието ми, че не бях видял меден олук с птица, просто защото той не съществува, бе компенсирано от надеждата, че бях видял, именно видял, защо човек пише. Пише, за да събере заедно нещата, които създателят е създал едно за друго, и после, кой знае защо, е разделил. Всъщност знае се защо, самата Вавилонска кула... Но така текстът отново заплашва да стане текст в "Култура", а не за "Култура", затова ще разкажа какво още ми се случи тогава в Търново. Стори ми се, че видях не само защо човек пише, но и как трябва да го прави: така че читателят да отлети преди птицата.

Особено ако е читател на "Култура". Което обаче съвсем не значи, че вестникът е неподходящо място за орнитолози и майстори на олуци. Стига, разбира се, да им се пише...