Христо Буцев, зам.-гл. ред., се прибира вкъщи една вечер, август, вече тъмно и още топло, трамваят след режещи писъци и лашкания из гората е стигнал накрая до спирката на автобуса, той слиза и се приготвя да чака, защото няма енергия и автобусите са редки, палиш цигара обикновено и чакаш, мислейки си нещо или по-скоро си мислиш нещо, чакайки, погледът механично оглежда познатите силуети на навеса, бившата бензиностанция отсреща, дърветата, липсата на други чакащи, сергията за стари книги... сергията за стари книги... сергията е пълна, книгите не са прибрани, стоят си все така легнали на купчини една върху друга, натрупани според формАта - през деня човек може да ги открие като любопитни Вавилонски кули: четиво преди брака, компютърна графика, атлас на СССР, естетиците на Исак Паси, Petit Larousse от 1956, библиотеки "съвременни поети" и все тъй нататък - и продавачът е там, обграден от купчините, силуетът му едва се различава в мрака и сплъстената му брада и окаяното му облекло не се виждат, едва се различава и шишето пред него, всичко е тихо, тъмно и още топло.

Продавачът спи.

И сега, когато пише тези редове, горепосоченият се опитва да си спомни мислите от спирката през онази вечер - за изоставените книги ли бяха, изоставени, но стоящи нейде кротко, пълни със своето си знание, готови да го дадат, но готови и да го пазят. За нашия живот ли бяха мислите, за спирките и книгите, които ни чакат на тях - и дали ние сме чакащите, непосягащи към Вавилонските кули или сме оня заспал, пиян продавач, който и да е знаел през деня какво продава, отдавна го е превърнал в сънища, които не може да продаде или предаде?

Опитвам се да си спомня - и не мога.