Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Ratio,
luna,
speculum non est imago,
mirror, not image.

Езра Паунд

Андрей Лешков, „Ауратично и театрично“, София, Омда, 2017.

„Ауратично и театрично“ е взискателна книга. Изключителната и рядка за нашата университетска философия е грижата, с която Андрей Лешков търси езиковия израз, понятията, които изковава, мисловните експерименти, които разиграва, енигматичните на пръв поглед формули, към които прибягва, изненадващите обрати на мисълта, в които се впуска, изискват от четящия внимателно вникване в текста и интензивно размишление. Мога да уверя любознателния и мислещ читател, че си струва да отдели време и усилие за тази необичайна за нашия интелектуален пейзаж книга. В нея той преди всичко ще намери оригинална концептуална карта на модерната естетика като гранична дисциплина. Авторът разглежда теми и проблеми, които тъкат значимата дискусия за естетиката през ХХ век от „философията на живота“ и екзистенциализма през марксизма и екзистенциализма до постструктурализма, без никога да изгуби от поглед несводимото своеобразие на естетическото, което именно го различава от другите форми на културата и модуси на знанието.

Ала възможно ли е в епохата на мултимедийния поврат и стремглавото развитие на дигиталните технологии да се говори още за единство на изкуството и съответно на естетическия опит? С какви критерии разполагаме за разпознаването и оценяването на художественото произведение? В какво отношение е влизането в досег и преживяването на творбата с нашия жизнен свят и опит? Как взаимодействат днес художествената измислица и реалността? В търсене на отговор на тези поставяни от собственото ни настояще въпроси и предизвикателства, Андрей Лешков се обръща към първата половина на миналия век (епоха, която той определено предпочита пред нашето в неговите очи сякаш убого за изкуството и мисленето време), когато те радикално са поставени от автори като Зимел и Лукач и особено Бенямин и Хайдегер. Голямата и чудесна изненада лично за мен в тази книга е главата за Чавдар Мутафов, който благодарение на проникновения анализ на Лешков намира най-накрая своето място сред тази плеяда от мислители и творци.

В „Ауратично и театрично“ Андрей Лешков успешно съчетава философска прецизност и енциклопедична ерудираност. Той влиза детайлно и в дълбочина в концептуалните построения на всеки изследван автор и текст, без при това да ги разделя от техния идейно-естетически и политически контекст, за да покаже, че те заслужават нашия интерес не просто и само защото се разгръщат в определени исторически и теоретически парадигми, а защото имат силата да разчупят и променят техните рамки. Накратко, тази книга блестящо потвърждава максимата на Шамфор, че „презрението към ерудираността се дължи на малко философия, а уважението към нея на много философия“.

Без ненужно да преразказвам съдържанието на книгата и преповтарям съдържащите се в нея тези и понятия, само ще откроя в нея две основни херменевтични стратегии. Бих нарекъл първата „херменевтика на изконното“: тя търси да очертае, изхождайки от неговите антропологични и философски корени, изконното поле на естетическото, разбирано като идеално място, където – без фалшиво противопоставяне и изкуствено отъждествяване – успяват да се уравновесят природа и свобода, нагон и история. Втората е критическа „херменевтика на модерното“: тя пък се стреми да реконструира някои от начините, по които буржоазно-работническо-християнският дух на модерността се опита да превърне естетическото в археологическа останка или случайна утайка по пътя на прогреса и утвърждаването на рационалността.

„Ауратично и театрично“ цели, накрая, да отговори на особена „експресивна“ потребност, която за Андрей Лешков идва не просто от изискването за по-дълбоко разбиране или за пренасочване на хода на живота и света, а от вслушването в гласа на музите: потребност да се даде, с други думи, форма и значение на някои от най-изначалните и радикални индивидуални опити, които искат, търсят, настояват да бъдат по някакъв начин преведени и учленени както от изкуството, така и от мисълта. Аргументативната строгост и художественият изказ са двата антитетични полюса, през които трябва да мине естетиката, за да е в състояние да удовлетвори „музите“. Изискване, което изглежда парадоксално, но както показва Лешков, неизбежно, защото за естета философ, ако не е способен да се съизмери с него, би било по-добре да смени своя и без това все по-малко забелязван и ценен от обществото занаят.

* * *

Андрей Лешков

Из „Пределите на явяването“

Всяко чудо има две страни: едната е зависима от онези, които го извършват, другата се отнася до онези, към които то е обърнато. Една художествена аура става по такъв начин „чудо“, задължено за своето съществуване на творците.

Но това чудо има своите адресати: възприемащите и/или преживяващите творението на изкуството. Битовата аура увеличава въздействието си с годините, защото хората имат определена потребност от всекидневна среда на представяне, същностно повлияваща онези (техни) произведения, които тепърва придобиват откъм тази си среда колкото своята нова значимост, толкова и, същевременно, своята нова атмосфера. Би могло да се каже дори, че самото такова повлияване всъщност обезсмисля всякакво ритуално препращане към „актуалност“. Мирното съвместно съществуване на различни ауратични присъствия обаче, както и театричното им представяне, става през XIX век подвъпросно: поради промишлеността. Първо заговорват по въпроса в Англия: творци и естети откриват, че на фабрични предмети и постройки от нови материали им липсва ценностно излъчване. Без да прилагат още термина аура, за сходни явления пишат Джон Ръскин и Уилям Морис, а също така Теофил Готие и Барбе д’Орвий, Готфрид Земпер и Георг Зимел. Техните възгледи споделят и други начинатели на тогавашната художествена реформа. Всички те сякаш са обединени от идеята, че изкуството може (нещо повече: има дори и един своеобразен дълг за това) действено да повлиява цялостния живот на хората: което то впрочем и прави, доколкото подобрява вкусовете, а също така доколкото пречиства душите, съответно, накрая (last but not least), доколкото одухотворява всекидневието. Още тук витае идеята за ауратично: привързаните към панестетизма вярват, че ще повлияят върху своите съвременници чрез едва разкриваното в изкуството, което създава около творбите цяло силно поле на притегляне. Наред с това обаче, понеже творците преследват целта да привнасят в творбите художествена аура, тяхната задача става създаването на достъпни за широките слоеве предмети, задоволяващи високите качествени критерии, както и отхвърлящи изкушението, каквото е възможното влизане в един или друг вид безпринципни договаряния срещу онова, което повеляват пределно взискателните изисквания на вкуса. Но идва времето на катастрофите. Епохата след Първата световна война стои пред обезценяване на опита. Младите творци създават фантазно изкуство, което остава колкото чуждо на изкуството, толкова също и далеч от реалността. Става дума, естествено, за „новия живот“ с неговото „небивало изкуство“.