Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

В памет на дядо ми Георги

Нищо японско нямаше в дядо ми освен прякора – Жапона. Когато бил малък, имал дислексия и често разменял думите. Прякорът му е даден от селския свещеник, който го чул да говори разпалено на друго дете, че трябва да се бие със самурай, ако иска да оздравее.

Всъщност дядо е имал предвид, че трябва да се пие саламура, но вече било късно за уточнения, защото свещеникът казал пред всички – имаме си жапонче в селото.

Колкото и да се опитвал да избяга от прякора си, иронията на живота винаги се оказвала по-силна. Ето как дядо не успял да стане самурай.

Преди да влезе в казармата, имало предварителен преглед и подбор на военни качества. Вероятно не намерили у него нищо подходящо за укрепване на българския боен дух, или пък точно обратното, но във военната му книжка пишеше, че е бил войскови хлебар.

Не знам някой вкъщи да е ял хляб, направен от дядо, и баба много се съмняваше, че е направил поне един хляб през живота си. Но от казармените му навици един си остана до последно – маниакална чистота. Винаги ходеше с бяла кърпичка в джоба си.

Баба ми е разказвала, че ако не била тази кърпичка, нямало да се оженят. На сгледата, както си говорили общи приказки с дядо, без да смеят да се погледнат в очите, той изведнъж извадил кърпичка и натъркал с нея лицето и шията на баба, после разгърнал кърпичката и след като не открил ни едно петно и следи от замърсяване, казал на баба, че ще прати сватовници.

Навярно вглеждането в чистотата му е попречило да стане и комунист – до военната му книжка в чекмеджето стои и земеделската. Няма нищо по-чисто от земята, така ни казваше всеки път, когато си играехме в пръстта, а после отупвахме дрехите си от прахоляка.

Знам, че трудно преживява вземането на семейните декари и вкарването им в държавен кооператив. Може би е бил прибиран заради откритото си несъгласие. Много интересно как нямам спомени дядо да отсъства, а имам спомени как нашите се приготвят да му отидат на свиждане.

Преди да овдовее, много се ядосваше на баба, че е болна и лежи постоянно. Обвиняваше я, че се преструва, за да се скатава от работата в градината. Наричаше я кицун. Не съм обръщала внимание на думата, мислела съм си, че е поредната румънска, в Добруджа има много такива.

Наскоро случайно се заговорих за дядо с приятелка фолклорист. Оказа се, че кицунът няма нищо общо с Румъния. Думата е японска и означава лисица. Знаел ли е дядо как нарича баба и изобщо какво беше в неговия речник този кицун, вече е много късно да го попитам. Мога само да гадая.

Прочетох, че според японската митология кицунът се преобразява в красива жена, младо момиче или възрастен мъж. Съмнявам се, че умиращата ми баба е изглеждала красиво в очите на дядо. По-скоро неговата памет заприлича на лисица в последните години от живота му: замиташе следите си и избягваше капаните на лекарствата.

Когато мама намира дядо умрял, в ръката си е стискал бяла кърпичка. На нея имало петно от кръв. Може да има връзка с последния дъх. Може да е кръв от последната рана. Не знам. Малко кърваво петно на бял фон. Почти като японското знаме.

Понякога не стига цял един живот човек да си заслужи прякора.