Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Намирам пролетите сълзи сред непознати хора в затъмнения салон за пречистващи. Мисля, че въздействащите спектакли и филми освобождават в зрителя емоции, които изграждат съзнанието, а не го рушат, както шокът от потресаващите новини в медиите.“ Разговор с театралната режисьорка Василена Радева

Как стигнахте до театъра? Защо театър, а не кино например, и как този интерес остава траен?

Стигнах до театъра, както повечето служители на това изкуство, а именно, защото театърът стигна до мен още в една чиста, детска възраст, в която каквото обикнеш, го обикваш за цял живот. Спомням си как тичах възторжено с разперени ръце, излязла от магическия мрак в салона след някой силен спектакъл, и исках това мое усещане за полет да не свършва никога… Обичам много киното, но онзи специфичен блясък в очите на актьорите някак по-дълбоко ме докосва от сцената, отколкото от големия екран. А и честно казано, многото техника и големите бюджети в киното ме възпират да мечтая да се пробвам като режисьор в това изкуство.

Театърът е общност, но какво е значението на екипната работа за вас? Защото имам усещането, че вие обикновено работите не просто с екип, а със съмишленици.

Вчера в един разговор чух фразата, че „човек само в общност би могъл да бъде спасен“, на която друг някой отговори, че това е най-голямата обществена заблуда. Аз рядко изразявам крайно мнение, истината е, че спецификата на театралното изкуство изисква сплотяването на силни индивидуалисти в единен екип-аж на постановката, а в щастливите случаи този екип успява да създаде общност с публиката в краткия, но много интензивен час на спектакъла. Според мен общата цел и отдаденост в търсенето, а не сходният начин на мислене създават съмишленици. Вярно е, че в „Паник бутон театър“ работим заедно с едно малко ядро от артисти като Елена Димитрова, Богдана Котарева, Нейтън Купър и Емилиян Гацов-Елби, но се стремим с всеки нов проект да разширяваме кръга си от съмишленици както сред участниците в нашите творчески търсения, така и сред зрителите.

Сигурно няма смисъл в това деление на независим театър и друг театър, но въпреки това кое е голямото предимство на независимия театър у нас?

Да, смисъл от това деление има само по отношение на финансиращите програми на Министерството на културата и Столичната община, които засега са почти единственият шанс на една идея да се реализира като независим спектакъл, докато институционалните театри си имат свои собствени бюджети за тази цел. Аз съм щастлива да работя както в независимия, така и в държавните или общински театри, но в последните години се получава така, че реализирам проекти единствено в сферата на свободния театър. Тук ценя много възможността да рискуваш с не особено лицеприятни теми от нашето съвремие и да търсиш екзистенциалното в актуалното, в живота ни – тук и сега, опитвайки се да го естетизираш и преведеш на един своеобразен театрален език. Като режисьор се радвам също на свободата да избираш артисти от „кол и въже“ (шегувам се с този израз, разбира се), но наистина да можеш да поканиш и събереш за реализацията на една идея чудесни професионалисти от различни театрални среди, често с много различна артистична закваска, и всички да са готови да бъдат съавтори и да експериментират в зададената тема. Актьорът, не просто като изпълнител, а като съ-автор, винаги е бил в основата на моята работа.

Чувствате ли се част от общност у нас? Преди създаването на сдруженията, сред чиито основатели сте – „36 маймуни“, Асоциация за свободен театър, „Паник бутон театър“, и днес.

Знаете ли, преди години, когато ме приеха в мечтания НАТФИЗ, това беше първото нещо, което ме опияни – колективното живеене и горене в репетициите с моите колеги състуденти. Дотолкова се вдадох в него, че почти прекратих общуването си с предишните приятели и роднини. Вълнуваха ме само хората на театъра, бях като новопокръстена, приета в една мечтана общност и исках да отдам всеки час, всяка мисъл на пребиваването си в нея. После, със завършването, пътищата ни с любимите колеги се разделиха и аз се почувствах сама, изхвърлена от общността. И потърсих опора в моите близки извън професионалния живот, потърсих и себе си, моята собствена идентичност. А това чувство за „изгубения рай“ се връщаше с пълна сила още няколко пъти – след първите ми премиери в професионални театри, когато осъзнавах, че утре „моите актьори“ започват репетиции с друг режисьор. Тогава някак прозрях, че в изкуството, както и в света, са важни движението и срещите по пътя, но вричането в заедност доживот звучи адекватно само и единствено в брачния съюз. Иначе в артистичния свят според мен да бъдеш в общност, е по-скоро моментно чувство на заедност в еуфорията на създаването или възприемането на едно произведение. Може би затова театърът с неговата мимолетна същност най-силно изразява моето усещане за истинска съ-битийност с другите, както и за нейната нетрайност. Преди години моят алтернативен дом беше в „36 маймуни“ и АСТ (Асоциация за свободен театър), днес той е в „Паник бутон театър“, утре – кой знае.

Как се роди „Паник бутон театър“ и какво наложи създаването на това независимо сдружение?

„Паник бутон театър“, както и двете ми деца, се роди от срещата и любовта ни с американския артист Нейтън Купър. Когато с него създадохме семейство и той дойде да живее в България, основахме и театрална компания, в която да съберем и реализираме нашите международни професионални натрупвания и общи театрални идеи и мечти. Компания, в която да растем заедно като професионалисти, запалвайки за работа с нас някои от най-интересните съвременни творци в България.

Какво ви липсва тук, в тези условия, в създаването на театър? Повече диалог? Повече експерименти?

Честно казано, липсите у нас не са нещо, което не липсва на много артисти и в други среди и държави днес, като започнем от липсата на сигурност в това, че вложените много усилия в реализирането на спектакли и планирането на публичните им представяния няма да бъдат осуетени поради пандемичната ситуация, в която живеем вече трета година. Това неизменно води и до липса на мотивация и смисъл, с която повечето артисти всекидневно се борим. За материалните липси в сферата на независимия театър и живота на свободните артисти не ми се говори, само ще кажа, че уви, те често водят до неприятни компромиси, липса на смелост и творчески размах. Но и сравнителната финансова обезпеченост в изкуството у нас, за съжаление, често води до посредствени резултати. Може би най-много ми липсват вдъхновяващи културни провокации и рисковани дълбочини, в които да се гмуркам както като творец, така и като зрител.

Кое от чуждия опит бихте искали да пренесете тук?

Съвременното светоусещане и богатството на изразни средства от визуалните, музикалните или други жанрове, събрани на сцената в една мощна режисьорска концепция и безкрайно работливи артисти, владеещи много инструменти на зрелищността и начини на сценичен изказ. Това е до голяма степен впечатлението ми от съвременния европейски театър, с който в България все още трудно се съпоставяме.

Как работите с документалния материал? Имате подобен опит със „Синята брада – брак без приказка“, а също и с личните истории в „Дисонанс за двама артисти“ и в „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“.

Изключително отговорно се опитвам да работя с документалния материал, защото това са автентични човешки болки и истории, които не бива да бъдат използвани спекулативно, за да предизвикат желания ефект сред публиката на даден спектакъл. В „Синята брада – брак без приказка“ с актрисите имахме много дълго и натоварващо психиката проучване по темата за домашното насилие, както и реални срещи и разговори с жени, които са излезли или все още са в т.нар. „токсична връзка“. Досегът с измеренията на проблема и тези опустошени човешки надежди и съдби беше толкова разтърсващ за екипа ни, че спектакълът се роди най-вече от сценичната експресия, в която всяка от актрисите сублимира своите собствени емоции, думи и впечатления по темата. И в „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“ актрисите на сцената диалогизират по един изключително авторски начин с автора и персонажите на книгата „Годината на осемте химии“, като майсторски жонглират с различни театрални похвати, свързани с пресъздаване и отчуждаване от образа. „Дисонанс за двама артисти“ беше пилотният спектакъл на нашата компания по текст, който Нейтън написа, базирайки го върху сънищата (собствените му и тези на актрисата Богдана Котарева) и теорията на Юнг за колективното несъзнавано.

Вярвате ли, че театърът, независимо дали става въпрос за социален, или документален театър, има силата да промени дори малко света?

Театърът има силата да задава въпроси, да изразява позиция (било то политическа, гражданска или естетическа) и най-вече да въздейства. Да, вярвам, че общуването между автори – артисти – публика в театъра има силата да прави света отвън поне малко по-добър или по-малко разглобен (по асоциация с един от българските преводи на великата фраза на Хамлет: „Светът е разглобен, о, дял проклет, да трябва да го сложиш в ред“).

Защо за болезнените теми трябва да се говори? За болестта, за домашното насилие например? И как се променя отношението към темите табу през последните години?

Защото аз вярвам, че изкуството може да лекува рани и да спомага да разберем себе си и другия по много по-проникновен начин, чрез (до голяма степен контролирано) съ-преживяване, да възпитава зрителите в емпатия и толерантност. Защото намирам пролетите сълзи сред непознати хора в затъмнения салон за пречистващи. Мисля, че въздействащите спектакли и филми с драматична тематика или по действителен случай освобождават в зрителя емоции, които изграждат съзнанието, а не го рушат, както например шокът от потресаващите новини в медиите разбива на парчета усещането ни за житейска логика и смисъл…

Имате ли интерес към големите, класически текстове за театър? Или предпочитате да работите върху текстове, свързани със съвремието? Или всичко е въпрос на някакъв баланс?

О, да, аз съм човек, закърмен с литература (родителите ми са филолози), и много от големите класически текстове за театър винаги са ме привличали. Помня как като ученичка в гимназията прочетох „В очакване на Годо“ в една библиотека и после се скитах с часове из малкия ми роден град, абсолютно онемяла и загубена в някаква мъгла от възторг и объркани мисли, която гениалната пиеса породи у мен. И сякаш досега се лутам по подобен начин в любими класически произведения, които вече са заживели в мен, но още не прозирам ясните им очертания и смисъл точно аз да ги изкажа на сцена. Обаче се надявам, дай боже, до края на тази година да се гмурна все по-дълбоко в древногръцкия мит за Електра и неговия прочит в един много по-съвременен вариант като този на пиесата „Електра или свалянето на маските“ от Маргьорит Юрсенар. С „Паник бутон театър“ организираме отворен еднодневен семинар под надслов „Времето на Електра“, в който изложение по темата ще имат трима културолози и университетски преподаватели: гл. ас. д-р Камелия Спасова, д-р Слава Янакиева и доц. д-р Петър Горанов. Семинарът е част от нашия обучителен проект „Античният герой в съвременния актьор“, който е финансиран по програма „Творческо развитие“ на Национален фонд „Култура“, и планираме да се състои на 5 март.

Кое е най-новото представление, върху което сте работили, и какво предстои?

Най-новият спектакъл на „Паник бутон театър“ е „Караоке нощ“, който е по идея и режисура на Нейтън Купър. Това е един от най-дръзките ни и забавни проекти, в който размиваме границите между актьор и зрител, игра и автентично общуване, фалшива и истинска самоличност. Уви, поради силно социалния характер на събитието ни на Сцена Дерида (зрителите са свободни да се разхождат из пространствата, да консумират алкохол и да пеят) решихме да отложим насрочените за февруари представления за времето, когато и тази епидемия ще отмине. Надяваме се, че през март ще може отново да се срещнем с нашата публика, за да празнуваме заедно живота и изкуството.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Василена Радева е завършила театрална режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, в класа на проф. Пламен Марков, а името ѝ свързваме със спектаклите „Нордост“ от Торстен Бухщайнер (играе се повече от десетилетие в Младежкия театър „Николай Бинев“ в София), „Карнавал.com“ от Жорди Галсеран, „Великият момент на Кьоних“ от Ян Нойман, „Синята брада – брак без приказка“, „Дисонанс за двама артисти“, както и „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“ по мотиви от книгата на Петя Накова „Годината на осемте химии“. За последното представление тя получи и номинация за Икар 2021 в категория „Режисура“. Носител е на наградите Аскеер за дебют, Икар за най-добро представление за „Нордост“ и Наградата за полет в изкуството Стоян Камбарев през 2011 г. Заедно с Нейтън Купър са основатели на независимото театрално сдружение „Паник бутон театър“ https://www.panicbuttontheatre.com