Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

„Нито утопиите, нито дистопиите се сбъдват. Облаците постоянно променят формата си. Но са изглеждали същите преди хиляда години.“

Утопиите и дистопиите, както черното и бялото, не са хроматични цветове, не съществуват в спектъра на видимия физически свят. Утопиите и дистопиите, като контури, само чертаят границите на нашето очакване за бъдещето – светло или тъмно. Но в реалния живот няма абсолютно черно и бяло, абсолютно добро и зло. Няма абсолюти нито в отделния човешки живот, нито в историята. Или да кажем, че пълното щастие или нещастие в личния живот, както и абсолютните светци и демони на злото в историята са големи изключения.

Утопиите се превръщат в дистопии. Любимият Вожд на народите и любимият Фюрер се оказват чудовища. Опитите със сила да се напасне многоцветната реалност в някаква черно-бяла картина се провалят и завършват трагично.

Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна, зависи от нашето усещане за света. Един мощен дух може да бъде свободен и в затвора. Макар че в материалния свят надзирателят е всевластен. А има едно стихотворение на Е. А. Робинсън за „Ричард Кори“, който е образован, чаровен и възпитан милионер, бедните в града мечтаят да са като него, но той се връща една вечер вкъщи и пуска куршум в главата си. Щастието като материално благоденствие също се оказва привидно. Утопиите (и дистопиите) не се сбъдват и в личния живот.

Освен че в природата няма абсолютно черно и бяло, вследствие на постоянното течение на времето има и една постоянна незавършеност – и в живота ни, както и в историята. (Нашите спомени и мечти са в друго, паралелно време, но те също се променят постоянно – като облаците.) Противоречията, които имат основно значение за нас, постоянно се изместват, вместо да се решават. Днешните ни проблеми няма да се решат утре. Просто ще затихнат, ще отмрат, ще бъдат изместени от други, по-наболели проблеми. Само смъртта решава изведнъж всички проблеми. Но дали това е окончателно решение, ще видим.

Всеки сам може да свидетелства за обратите в личния си живот, но нека да погледнем към историята през последния век. Веднага след Втората световна война уж се решава (по-най трудния и болезнен начин) идейният конфликт между националсоциализма, войнствена националистическа диктатура, и либералната демокрация, стремяща се към международно сътрудничество и създаване на наднационални институции. Световното желание за мир и разбирателство сякаш побеждава в края на войната. Но веднага се явява нов световен конфликт, който е по друга ос. Започва Студената война между доскорошните съюзници. Съветската тоталитарна диктатура претендира да е наднационална, базирана на някаква световна работническа солидарност, с други думи, да е антипод на националсоциализма. Но тази диктатура се оказва не по-малко жестока. Става ясно, че конфликтът е бил между роднини, между две сродни тоталитарни идеологии. (Комунистическата диктатура всъщност води до повече жертви – концлагери, смъртни присъди, масов терор – защото просъществува доста по-дълго.)

По време на Студената война конфликтът се измества, вече е между капитализъм и комунизъм, между либерална демокрация и тоталитарна диктатура, идеологически дегизирана като „народна демокрация“. Конфликтът от времето на Втората световна е затихнал и се е изместил. Явил се е нов световен конфликт.

Така беше до края на 80-те, до падането на Желязната завеса. Краят на дългата Студена война също дойде неочаквано. И за нас, отсам Желязната завеса, въпреки усилията на много хора, някои от които дадоха живота си за свобода и промяна, въпреки видимата икономическа разруха, внезапният край дойде неочаквано. Включително и за наблюдателите от другата страна на Желязната завеса.

След края на Студената война, която свободният Запад спечели на икономическия фронт, нещата пак не се развиха така, както се очакваше. (У нас през 90-те жадуваната промяна беше саботирана от мутрокрацията, свързана с бившата Държавна сигурност. Това доведе до тягостния и безкраен „преход“ и властта на престъпното Задкулисие.) Но и в свободния свят нещата не се развиха така, както се очакваше. Оказаха се несъстоятелни както комунистическата тоталитарна утопия, така и либералнодемократическата утопия: не настъпи „край на историята“, не се създаде световно общество на просперитет и либерален консенсус. Конфликтът между тоталитарния комунизъм и либералния капитализъм не се реши, а просто затихна. И фокусът ни отново се измести. (Путинова Русия днес ползва тази промяна на фокуса, за да се опитва да „надгражда“ стария комунистически, сталинистки тоталитаризъм с имперски дяснонационалистически идеи. Но това е преливане от пусто в празно. Светът днес не е светът от 80-те, а още по-малко е светът отпреди Октомврийската революция.)

Информационната революция, която съвпадна с падането на Желязната завеса, всъщност се оказа голямата световна промяна от началото на 90-те. Появи се виртуалното пространство – универсално достъпният интернет от 1995 г., повсеместната компютъризация и дигитализация. Това доведе до икономическия бум на „доткомовите“ индустрии в западния свят и особено в САЩ, но и до нарастването на пропастта между бедни и богати държави.

Изведнъж след Студената война се очерта един съвсем различен кардинален световен конфликт – между виртуалния свят и материалния човешки свят. Този конфликт излиза все повече на преден план днес. Къде живеем – в „матрицата“ на виртуалния свят, все повече доминиран от алгоритмите и машините, свят и на фалшиви новини и привидности, на все по-трудно отличим от физическата реалност „дийп фейк“ – или живеем в стария реален свят на кухнята, спалнята и улицата?

Появиха се и съответните нови утопии и дистопии за абсолютна доминация на един от двата свята. Виртуален, дигитален свят или връщане към природата в една Зелена утопия. Вече говорим за конфликт между духовни, но смъртни хора и съвършени, но бездуховни роботи. И това не е научна фантастика.

Горе-долу по същото време, паралелно с информационната революция след 1990 г., започна и един друг кардинален конфликт. Започна възходът на религиозния фундаментализъм. Но религиозният фундаментализъм започна да вижда като свой основен враг вече не безбожния комунизъм, а капитализма и либералната демокрация. С помощта на новите технологии (ръководство за правене на бомби в интернет, лесни комуникации) неимоверно се разрасна тероризмът – войнствената крайност на религиозния фундаментализъм. Кулминацията на този втори нов световен конфликт беше като че ли атаката срещу Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. След смъртта на Бин Ладен се създаде и терористичната „Ислямска държава“. А сега в Афганистан се върнаха на власт талибаните, които се опитват да си сложат нова, по-приемлива маска – на нетерористичен религиозен фундаментализъм.

През новия век, особено след икономическата криза от 2007 г., централният световен конфликт отново се измести. Миграцията на хора от бедни към богати страни, от Близкия изток, Централна Азия и Африка към Европа или от Латинска Америка към САЩ доведе до нов конфликт и до ново разделение в западния свят – между националпопулисти и либералдемократи, които подкрепят Отвореното общество. Но това не е класическото политическо разделение на ляво и дясно, или на либерално и консервативно.

Икономическата криза от 2007 г. и световната криза, предизвикана от коронавирусната пандемия през 2020–2022 г. отново, макар и временно, изместиха перспективата и основния световен конфликт. Но остават и трайни последици от тези кризи. Възходът на новите технологии след „доткомовия“ бум от 90-те доведе в крайна сметка до първата криза от 2007 г. А вследствие на втората криза, на пандемията, технологичната революция се ускори. Много бизнеси ще останат в системата „хоум офис“ и след пандемията – така е по-евтино. Същото важи за дистанционното образование.

Социалните медии, а и виртуалният свят като цяло (с новите форми на преподаване и правене на бизнес) реализираха голяма победа над реалния свят по време на пандемията. Създавайки безпрецедентна възможност за достъп до информация, виртуалният свят създава и безпрецедентна възможност за популяризиране на конспиративни теории и дезинформация, вече трудно отличими от реалността. Ще доведе ли това до някакво ново хай-тек Средновековие, свят доминиран от племенни конфликти, заблуди и суеверия, една плоска земя, населявана от рептили?

Общият враг създава и нова възможност за обединение на света. По време на пандемията общият враг е един невидим вирус, който отнема живота на милиони във всички държави. И това всъщност обединява света. Европа е уморена от локдауни и затворени граници, което намалява силата на евроскептицизма и националпопулизма.

Но привържениците на конспиративни теории пак привиждат зад вируса някакво световно задкулисие – Бил Гейтс иска да ни чипира… След Сорос Гейтс се оказа основният задкулисен враг на човечеството… Интересно е, че Сорос беше основен враг както на Путин, чиято идеология е дяснонационалистическа, така и на Тръмп. Антиваксърите и протестиращите срещу зелени сертификати, както и любителите на най-странни конспиративни теории, често са привърженици на един от тези двама световни лидери или и на двамата.

Все пак (и все още) вярващите в световната либерална или рептилска, или някаква друга конспирация са малцинство. Но пандемията само задълбочи един вече съществуващ конфликт – между виртуалния и реалния свят.

Сега, в края на пандемията, централният световен конфликт отново рязко се измества – към конфликта между НАТО и Русия (или ЕС и Русия). Путин струпва войски на границата с Украйна, от чиято територия вече откъсна части. Окупация на бавни обороти? Алиансът също отговаря с нови войски в Източна Европа. Има и конфликт между Китай и Запада (особено САЩ) по повод на Тайван. Това ли е новият световен конфликт, с опасност от нова световна война (дано поне да е студена) между Запада и съюза Русия-Китай? За разлика от времето на комунизма, когато светът отсам Желязната завеса беше доминиран от СССР, сега Китай – втората световна икономическа сила – е Големия брат на Русия. (Веднага след Първата световна започва голямата грипна пандемия, отнела живота на повече хора, отколкото войната. Да не би сега, по ирония на съдбата, промените да се случват в обратен ред?)

Променя се и политическата сцена. Но тя някак винаги си остава „сцена“, която обикновените хора пасивно наблюдават, освен когато не надвисне заплахата от война или остра социална криза.

Конфликтът между виртуалното пространство и реалния свят се отразява видимо и върху другите политически и социални конфликти (Хибридната война). От една страна, най-богатите (чийто бизнес е свързан с новите технологии) станаха несравнимо по-богати по време на пандемията. А много хора от средната класа с малки бизнеси фалираха. И това увеличи пропастта между бедни свръхбогати. От друга страна, фактът, че днес дори най-бедните могат да имат „умен“ телефон и знаят какво става навсякъде по света, тоест могат да сравняват живота си с този в други държави и по-лесно да пътуват, предизвика мигрантската криза. Тя затихна по време на пандемията, но още е потенциална заплаха за класическия световен баланс.

Новият виртуален свят, с безпроблемните световни комуникации и неограничения за никого достъп до цялата световна информация, създава и безпрецедентна възможност за световна солидарност и безгранично отворено, свободно общество. Ще се случи ли това световно единство? Новата утопия и новата дистопия (Трета световна война и разрушение на света или свят, доминиран от машините, в който хората са излишни) са в схватка (както винаги).

Утопиите и дистопиите никога не се сбъдват. А развитието на света постоянно сменя посоката си. Реалният живот не е роман с ясна завръзка, кулминация и развръзка. И поучителен финал. Светът постоянно се променя. И никога не се случва точно това, което сме очаквали. Всичко се променя. Мечтите ни стават спомени. После спомените се забравят. И смъртта внезапно прекъсва сюжетите ни. Само промяната остава непроменима.

Бъдещето трудно може да се предвиди. Синоптици и наблюдателите на борсите не предвиждат идващия крах или незапомнената буря, която ще се разрази другия месец. Затова и пророчествата, които впечатляват хората, обикновено са писани на символен език, така че въображението ни може да привижда в тях каквото поиска.

Можем да мислим за реалния свят като за игра на сенки по стената на Платоновата пещера. Или „дийп фейк“ на екрана на компютъра. Може би има реален свят отвъд този? И една прожектираща всичко Светлина? Можем да мислим за живота като за сън. И да очакваме пробуждането си. Но в реалния свят, наистина като в сън, всичко постоянно се променя и не може да се предвиди. Конфликтите не се разрешават, а само затихват и се сменят с други. Нито утопиите, нито дистопиите се сбъдват. Облаците постоянно променят формата си. Но са изглеждали същите преди хиляда години. Само промяната не се променя. Трябва да плуваме в нея и да се радваме на мига, докато можем.