Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

„Потребност от рециклиране“, Амелия Личева, художник Веселин Праматаров, издателство „Лексикон“, 2022 г.

Чета рецензията „За новата стихосбирка на Амелия Личева „Потребност от рециклиране“ на Дария Карапеткова: „Чудя се дали ще се съгласите с мен, ако ви кажа, че една стихосбирка трябва да се чете като речник. Имам предвид хартиен речник, от онези, които бяха дефицитна стока в моите ученически години“ (ЛВ, 4/2022 г.).

Съгласявам се и отгръщам речника (е, не е хартиен, онлайн е, ама пак става):

Онлайн „Речник на българския език“ на Института за български език: РЕЦИКЛЍРАМ, -аш, несв. и св., прех. 1. Преработвам отпадъци от хартия, метал, пластмаса, стъкло и др., за да може да се използват повторно. 2. Правя годно за повторна употреба нещо старо, използвано, обикн. автомобил, машина, уред и др., като го поправям, възстановявам, обновявам. 

Думата, която се повтаря в двете значения на „рециклирам“ – „повторно“: „да се използват повторно“; „годно за повторна употреба“. Сега от речника към поезията:

Стихосбирката „Потребност от рециклиране“ на Амелия Личева, стихотворението „Потребност от рециклиране“ на Амелия Личева:

Ако главата ми стане
като машината за боклук,
невинно монтирана в кухнята,
която след всяко най-малко действие
помита и заработва, смила и смесва,
или по-скоро стане
като камиона, в който се изсипват кофите
с боклук за рециклиране,
за да се освободи пространство
за нов улов и нови приключения
и амалгамата от всички непотребности
оформи бунището на остатъците,
които в случайните средства се разпознават,
ще мога ли от раз да възстановя
следите
на себе си от вчера?

Повторното в рециклирането в „Потребност от рециклиране“ – „боклук“ и „нов“: „машината за боклук“, „кофите/с боклук“, „нов улов и нови приключения“. Това повторително свързване на двете думички „боклук“ и „нов“ води до особен извод: новото е боклук, боклукът е нов; докато старото не е боклук, старото е свежест.

„Потребност от рециклиране“ е стихосбирка за свежестта на старото, стихосбирка за свежестта на миналото. Le Passé като fraîche:

Не потъва

Венеция потъва безвъзвратно.
М. Томова, Венеция

Не потъва Венеция, не потъва, залята е, но не потъва,
такава е, откакто съществува,
различна за да бъде, да се брани лесно,
да произвежда и търгува, без да зависи от съседи.
Венеция е във вода – във времена различни го
виждали еднакво
Вивалди, Тинторето, Голдони, Барбара Строци,
в цвят, слово и бои била водата,
затова Венеция се разпознава...
Как да строиш във вода, как да модернизираш?
И ето че Венеция не се променя –
старица, която помни себе си като съзряла, млада,
невръстна, неродена…
И когато Модиляни рисува, а Солерс пише,
и когато аз ходя и снимам, и гледам
всички ние вървим из водата на оная Венеция…

и дори туристите по улиците,
и дори магазините за сувенири
няма да попречат на Тинторето
да намери пътя към къщи.

Там, в le Passé, е истинското; там, в le Passé, е непотъващото. Не потъва, защото паметта го изважда от дълбините, прави му изкуствено дишане, рециклира го, сиреч прави го годно за повторна употреба… Ритуализира се действието, ритуализира се и се повтаря като свещен акт, който възвръща одухотвореното минало за сметка на бездуховното бъдеще. Миналото е като брюкселска дантела / със фина, ювелирна изработка, / но толкова отдавна произведена, / че за такива фигури и шарки / се търсят връстници на стария майстор („Памет“), докато в бъдещето в геномите проникват и човъркат, / безсмъртие очакват / медици, които като богове излизат, / машини включват, нехайни за етичното, / и няма смърт, компютри и съзнание се сливат, / роботи всякакви напредват… Le Passé е човешко, le futur е нечовешко. Или постчовешко, ако решим да влезем в сленга на днешните теоретици. Това постчовешко отблъсква, не го ще Амелия Личева, ни да го види, ни да го чуе: Не мога. / Не научавам / не възприемам, / не ми се получава. / Светът ми е с размер / на твърде умаляла дреха („Двойкаджийка“).

Как се избавя? С повторение, с припомняне, със „Задушница“, когато:

твоят образ и моята душа / за миг ще се видят.

Да, така е: Задушно е, но с le Passé се диша…