Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Не разбирам как руснаците могат да бомбардират градове, които именно те са ме накарали да обикна; и единственото, което знам, е, че ми се плаче“ 

Аз съм страстен почитател на руската литература и съм имал честта да преведа някои от шедьоврите ѝ, а през последните години съпровождах група ентусиасти по паметните места на руската словесност. В Петербург успяхме да видим моста, където са откраднали шинела на Акакий Акакиевич, основно действащо лице от Гоголевия „Шинел“, а заради колежкия асесор Ковальов, главен герой в „Нос“ на Гогол, влязохме в Казанския събор. В повестта, както е известно, Ковальов се събужда доста рано една сутрин и открива, че няма нос. Той загръща лицето си с наметката, излиза и вижда как собственият му нос в мундир сяда в каретата. Даже му се струва, че неговият нос е с по-голям ранг от неговия, на статски съветник. Ковальов го следва, вижда, че носът влиза в Казанския събор, където сяда и се моли, приближава се до него и му казва: „Уважаеми господине, извинете, но вие сте моят собствен нос“. „Носът – пише Гогол – се намръщва и му отговаря: „Лъжете се, уважаеми господине. Аз съм си нещо отделно. Освен това между нас не може да има никакви близки отношения. Ако съдя по копчетата на вашия вицмундир, вие навярно служите в Сената или по правосъдното ведомство“ (превод Константин Константинов). Организираното от мен посещение, което се нарича Gogol Maps, има и московска версия, а първото място, на което отиваме в Москва, са Патриаршеските езера, където започва романът на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“.

Тези дни ми дойде наум, че Гогол и Булгаков, велики руски писатели, всъщност са родени в Украйна. И че писатели с украински произход като Гогол и Булгаков, Анна Ахматова, Исак Бабел, Иля Илф и Евгений Петров са внесли своята лепта за славата на украинския език.

Не съм страстен почитател на геополитиката, но през последните дни, докато непрекъснато слушах и гледах руски радиа и телевизии, не можех да мисля за нищо друго. В четвъртък сутринта по независимия канал „Дождь“, който можеше да се следи в Ютюб, чух едно момче, гражданин на Русия, да разказва как заедно с брат му и майка му живеели в Киев, където то ходи на училище. Но една сутрин, когато се събудили, разбрали, че собственият му народ, Русия, бомбардира него, неговата майка и брат му. Тогава то млъкна, стисна устни и вече не знаеше какво да каже, само искаше да плаче и плаче, като плачеше и заради мен.

И аз си спомних как Путин преди време започна дългата си едночасова реч с думите, че мнозина руски граждани имат родни хора в Украйна. А понятието „родной“ е трудно преводима руска дума, която означава и родственик, но и скъп човек, като носи и още по-силно значение, доколкото идва от „раждам“. Ако някой руснак ти каже, че си „родной“, това означава, че чувства утробната си свързаност с теб. Затова позвъних на двама свои приятели, които живеят в Петербург и се обръщат към мен с „родной“, за да разбера как са те. Отговориха ми, че при тях всичко е наред, но че са силно съкрушени от случващото се. Попитаха ние как сме, аз им отговорих „добре“, а те ми казаха „Почакай“. Те. На мен.

Тогава седнах да гледам Първи канал на руската държавна телевизия и установих, че там не говорят за войната, а за някаква си „операция по денацификацията и демилитаризацията на Украйна“. Което ми навя спомени от войната в Югославия, когато в Италия ние също казвахме, че не става дума за война, иначе не бихме подкрепили действията на Запада, защото това би противоречало на конституцията ни.

Междувременно чух една рускиня да казва, че ще излезе на Пушкинския площад в Москва с лозунга „Не на войната“. И гледах интервю с руския писател Дмитрий Биков, когото лично познавам и който преди години публикува сборник с нови руски приказки, озаглавен „Как Владимир Путин стана президент на Съединените американски щати“. Биков даде интервю за „Дождь“ и каза: „Остава ни само да се срамуваме“; след което се извини пред украинските си приятели. 

После съобщиха, че жената, тръгнала за Пушкинския площад, за да протестира, не е стигнала дотам, защото милицията я задържала преди това. Все пак видях, че на Пушкинския площад излизат хора с лозунги „Не на войната“, уловени от телевизионните камери. Съобщиха, че Иван Ургант, един от най-известните руски телевизионни водещи, който има много популярно вечерно шоу по Първи канал, е излязъл в социалните мрежи с думите „Не на войната“. Последва съобщение от министъра на вътрешните работи, че всеки в Русия има право на мнение. „Благодаря“, иронично коментираха по „Дождь“, след като в страната е забранено да се участва в „несанкционирани мероприятия“. А вечерта видях в социалните мрежи, че на Невски проспект бяха излезли много хора, които открито и гръмко скандираха „Не на войната“.

Вечерта видях, че шоуто на Иван Ургант не излезе в ефир. Последва изявление на ръководителя на проправителствения Първи канал, че Иван Ургант известно време ще бъде извън ефира във връзка с „важните обществено-политически събития“.

След което прочетох мнението на някакъв човек, който казваше, че когато през 2014 г. Русия е анексирала Крим, всички били във възторг, но сега хората не само че не са възторжени, но преживяват пълна покруса. После легнах да спя, а на следващата сутрин ме поканиха да коментирам събитията в предаването „Омнибус“ по 7-и канал на италианската телевизия; аз се включих по Скайп и казах онова, което написах по-горе, уточнявайки, че не съм експерт в геополитиката.

А когато ме попитаха какво мисля за заявлението на кмета на Милано, че Валерий Гергиев, който би трябвало да дирижира „Дама Пика“ в „Ла Скала“, може да го стори само ако излезе с позиция срещу Русия, аз казах: струва ми се, че е малко преувеличено. Но споделих също така, че не разбирам как могат да излитат ракети от Москва срещу Киев, град, който познавам благодарение на руската литература; или срещу прочутата стълба в Одеса, която познавам тъкмо от руското кино. Че не разбирам как руснаците могат да бомбардират тези градове, които именно те са ме накарали да обикна; и че единственото, което знам, е, че ми се плаче. 

После през деня чух по канала „Дождь“, че в. „Советский спорт“ се продава по будките с черна първа страница, на която е написано „Не до футбола“, което означава „Не е време да се говори за футбол“. А независимата „Новая газета“, изданието на първия руски Нобелов лауреат за мир Дмитрий Муратов, излезе с двуезична руско-украинска версия. Сетне пък официалните власти оповестиха анкета, че 73% от руснаците били съгласни с анексията на Донбас. А после узнах, че украинският президент Зеленски бил доста ядосан на италианския премиер Марио Драги, защото Драги заявил, че имали уговорка да се чуят по телефона, която Зеленски не спазил. „Следващия път – написал Зеленски – ще се постарая да разместя програмата на войната така, че да мога да говоря с Марио Драги.“  

Същата вечер в интернет канала на мой познат италианец, който живее в Петербург, видях снимка от центъра на града с рекламни плакати с образа на Путин на фона на руския флаг и надпис: „Те не ни дадоха възможност да постъпим другояче“. И си спомних, че когато Путин бил на шестнайсет години, той отишъл в щабквартирата на КГБ на Литейния площад, недалеч от мястото, където е живял Йосиф Бродски и съвсем близо до онзи петербургски дом, който е посещавал княз Мишкин, героят от романа „Идиот“ на Достоевски, сиреч дома на генерал Епанчин и трите му дъщери – Александра, Аделаида и Аглая. Навремето шестнайсетгодишният Путин е ходил там, за да пита какво да направи, за да го приемат на работа в КГБ. Някои хора в детството си искат да станат космонавти, други – футболисти или рок звезди, а той мечтаел да бъде агент на КГБ. След което отидох да потърся в библиотеката си „Теолого-политическия трактат“ на Спиноза и попаднах на онази част, в която Спиноза пише: „Аз изцяло посветих себе си на задачата не да осмивам, да състрадавам или да презирам постъпките на хората, а да ги разбирам. Затова разглеждам човешки състояния като любовта, омразата, гнева, завистта, славата, милосърдието и други проявления на душата не като пороци на човешката природа, а като свойства, по някакъв начин напомнящи на топлината, студа, бурята, гръмотевицата, които се съревновават с природата на въздуха“. Мисля, че Спиноза е прав, трябва да разбираме, но самият аз вече нищо не разбирам.

В. Il Foglio

Превод от италиански Тони Николов