Българските пиеси са образцови еднодневки
Драги Георги,
Намирам идеята ти за тези анкети добра, но заедно с това съм леко изненадан, че си решил да сепарираш театралното на елементи, при което виждаме само първия – питанията за другите са засега скрити. Театърът действително е система, в него няма „най-важно“. Но: така си го решил и питаш първом за драматургията.
Нека погледнем най-напред към уводната част. Реторичните ти „изречения“ са точни, всичко казано не просто е така, то буди тревога. Това, което ме притеснява в думите ти след тях, е появяващият се при мен усет за някакъв стремеж към централизирано „подреждане“ на театралното, на „един театър, който е обществено организиран и финансиран“. Това а) сме го живели; б) знаем, че не може да докара нищо свястно.
Като всеки масов социален феномен театърът е общност на творците създатели и творците зрители. Общественото, сиреч външното за общността организиране, заедно със съответното финансиране, не може да бъде двигателят за генериране на промени, иманентни за общността. Иначе съм напълно солидарен, че сферата на театралното и изобщо сферите на т.нар. художествено творчество са неделими от сферата на образованието. Там нещата изглеждат по същия начин.
Сега остава да разнищим понятието „общност“ и по-специално „театрална общност“. Това в съвременната ситуация също е абстракция. Молекулата на театъра е: един се прави на друг, а друг един го гледа с доверие. Ако е така, тогава имаме огромно разнообразие от „театри“. Както в исторически план, така и днес, включително тук, у нас. Всеки от тях има своите цели, своите критерии за успешност, за атрактивност, за смисъл, ако щеш. Затова не мисля, че в „идеята театър“ може да има общ „план, идеология, проект“. Когато говорим за алтернатива, трябва да сме наясно с театралния сегмент, който имаме предвид.
Пречка пред подобна яснота е самата структура на театралното в България. В случая визирам държавните и общински театри, от които се очаква да представят всичко. Не им се признава правото на специализация. Казвайки „специализация“, нямам наум оставането в някакъв единствен стил. Най-късно след 1953 г. (премиера на „В очакване на Годо“) стилът или средствата не могат да бъдат база за театралното. Те са функция на нещо друго, а именно на избора на определено естетическо, интелектуално, ценностно ниво. Без структура, изграждана в хоризонта на това ниво, няма общност, а има именно и само абстракцията общество. Трябва да се отчете, разбира се, разрастването на мрежата от частни театри, студия, отделни театрални проекти и т.н. Притеснявам се обаче, че те в огромната си част или се определят за някаква една стилистика, обявявана за единствена, или се отдават на споменатото по-горе всеядство.
Това са ми предпоставките, за да премина към територията на българския театрален текст. Нека в началото пак си кажа, че количествено гледано, нови пиеси не само има, но ги има в преизобилие. По достоверни данни през последното десетилетие у нас се поставят между 20 и 35 премиерни български пиеси годишно, като тяхната сценична реализация се стимулира и централизирано. Наистина, не всички те са излезли по „големите сцени“. Въпреки това числото ми се струва непомерно едро. Или греша?
Ако случайно не греша, нека зададем въпроса така: защо въпреки многото предлагани текстове оставаме с усещането за тежък дефицит? Защо предлаганите днес български пиеси са образцови еднодневки: както стилистично, така и формално, и съдържателно. И най-сетне: Защо „на сцената няма да срещнем героите на деня, превърнати в живи и артикулирани образи на съвременната българска драма“? Защо „липсват болезнените конфликти, страховете на деня, отразени във високо драматургично слово“? Налага се да призная, че съм размишлявал писмено по тази тема („Какво става?“, в: „Драматургия Аскеер 2017”, с. 31-35). Частичните повторения тук са неизбежни.
Една първа причина е, че с писанието за театър напоследък се захващат лица, неумели в жанра. (За мен не е случайно, че доказалите се драматурзи се оттеглиха напоследък.) Те не познават театралната специфика, не знаят какво е театрално действие и какво общо има с него текстът. Тъкмо напротив, действието се затлачва с хоризонтални трупания на думи върху думи: „битови смешки и каламбури, сполучливи или кашмерни остроумия, опити за сентенции, художествени каденци, псевдофилософски мъдрувания“, писал съм тогава. Неотделим елемент от това е съдържателната кухота и социалната безпомощност. Те откъде идват?
Обърни внимание на пиесите, които си посочил като образци. Всички те са писани и поставяни в ситуации, когато е имало една строго установена норма за театралното и съответната ѝ видима алтернатива. Днес не е така. Нашите автори обаче са устремени да обслужват вкуса на максимално масова публика, в идеал – на всички, намерили пътя към театралната зала, независимо от техните мотиви. Те са обърнати към всички, следователно към никого. Общността, за която ставаше дума, въобще не се появява на хоризонта. Репертоарната политика на театрите е насочена към същия адресат. Смазващо малък е броят на изключенията. Сещам се за ТР „Сфумато“, за две-три частни театрални формации. И това е.
Стимулирането на усилия от страна на авторите да усвоят действителната същина на театралното, да придобият базисните за драматургичния занаят умения, сигурно е нещо първостепенно важно. Появи ли се желание за подобно школуване, трябва да се намират начини то да бъде удовлетворявано. Професионалното умение е нещо, без което не е възможно нищо, включително качествената драматургия.
С оглед на нашата тема обаче има още едно съществено „трябва“, без което не може. Ти пишеш: „Съвременният театър не счита съвременния български живот за достоен материал за драматургически опити. Работещите на сцената се гнусят сякаш от своя свят извън сцената. Считат го недостоен за високо сценично слово, за театрална естетика. Драмата на съвременна България не задвижва въображението на драматурзите и режисьорите“. Кой свят, Георги, кой български живот, коя съвременна България? Ние само привидно имаме един живот и един свят, ние само привидно говорим на един и същи език. В действителност обитаващите „съвременна България“, както и всяко подобно социално пространство, живеят в различни времена, техните светове са в различни исторически слоеве, поведението им се базира на нееднакви ценностни йерархии и в последна сметка говорят различни български езици.
Не аз съм производителят на тезата, на желязната теза, че текст, имащ шанса да зазвучи широко-валидно, е само този, който снема в себе си общото и единичното. За да чакаме поява на силна драматургия, способна да осмисли социалното и да му посочи достойни смисли, както абстракциите, така и заигравките със сингуларни казуси трябва да бъдат преодолени за сметка на особеното, казано по Хегел. Абстрактно-всеобщото мислене и говорене не е в състояние да свърши работа. Абстрактно действие няма. А за постигането на тази цел е необходим комплекс от действия: действия по формирането на общности.
Едно от тях, но съществено, е създаването на мотиви и полагането на усилия за специализиране на сценичните пространства. Повече от естествено е в едно общество да има множество дивергентни редици на вкуса, определящ себе си като театрален. Законно място там имат и чалгата, и кичът, и натурализмът, и какво ли не. Специфицирането на театралните пространства като носители на едни или други, но отчетливо самоопределени нива и обеми на театралното е задължителна стъпка в тази посока. И тя е само първата. Направи ли се обаче, тогава имаш право да очакваш, че там, където са решили да се определят за висока театралност и наистина я демонстрират, може да се появи и силен текст. Имаш даже правото да го изискваш.
Твой
Георги Каприев
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук