Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„За мен фотографията е инструмент за социална промяна. Има много примери в света, когато документалната фотография, която работи по обществено значими проблеми, има силата да запалва искрата.“ С Александър Николов, автор на мултимедийната документална история „Последният дар на човека“ и на сайта dokumentalisti.bg, разговаря Оля Стоянова

Александър Николов е завършил фотожурналистика в University of the Arts London. Магистър на програмата „Е-Европа“ в Софийския университет. Стипендиант е на Кралското фотографско общество на Великобритания и е носител на отличията Журналист на годината 2021 на БХК, Сайт на годината 2021, на наградата Героите на Time Heroes, на BG Press Photo и др. Заедно с Димитър Панайотов работят върху независимия и некомерсиален проект https://dokumentalisti.bg.

Вие сте фотограф, но също и доброволец, природозащитник. Какво ви води на местата, за които разказвате? Очевидно е, че присъствате не само като фотограф, но и като човек, който има своя кауза.

Благодаря за въпроса, защото и двете роли са важни. На първо място, отиваме с моя колега Димитър Панайотов като журналисти, като документалисти. Отиваме, за да покажем едно моментно състояние по темата, по която работим. Но винаги се случва така, че ставаме участници. Причината за това е може би, че на първо място сме хора. Преди да сме журналисти, документалисти, фотографи, човешкото за нас е много важно и чисто морално винаги стои на първо място.

Вярвате ли в силата на документалните истории? Да вземем например темата за донорството – там липсва държавна стратегия, но като че ли всички се надяваме след разкази като вашите нещо ще се промени.

Да, това е нашата цел. Една от каузите ни – донорството на органи. Ситуацията е подобна в много други сфери на живота в България, които са занемарени от управляващите през последните години. Когато започвахме този проект, решихме да противодействаме именно на това. Да направим целенасочена, емоционална и силна кампания, която да стимулира донорството, или поне да направим това, което засяга обикновения гражданин. Не дай си боже, ако изпадне в такава ситуация, човек да е подготвен, да е прочел за хората, които чакат, и за тези, които даряват. Да е чул за лекарите, които са на тази първа линия и питат близките на донора дали са съгласни да дарят органите му. Да знае за лекари, които извършват тези операции. У нас липсва дългосрочна и целенасочена стратегия по темата. Дори бих казал, че липсва и разбулване на много от митовете: какво е мозъчна смърт? Много хора си мислят, че комата е мозъчна смърт, а то не е така. Много хора си мислят, че органите на техния близък ще бъдат откраднати, че той ще бъде убит целенасочено. Това са митове, които трябва да бъдат развенчавани. Не може един човек да бъде убит, за да му бъдат взети органите, просто защото те няма да бъдат годни за трансплантация. Затова лекарите полагат максимално добри грижи дори при пациент с доказана мозъчна смърт. Функцията на неговите органи продължава да бъде поддържана именно за да бъдат те годни за трансплантация и човекът, който ги получи, да има шанс за пълноценен живот.

Не познавам човек, останал безразличен към историите, които разказвате заедно с Димитър Панайотов. Вие какви отзиви получавате?

Хората наистина ни подкрепят. Честно казано, не очаквахме всичко да се случи точно така, защото сме непознати имена. Отделихме много време, за да разкажем тези истории максимално добре, да вкараме един нов модел на разказване на истории, приет от големи медии като „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Тайм“. Но доказателство за огромната подкрепа на хората беше краудфъндинг кампанията, която започнахме. Още в началото решихме, че проектът е некомерсиален, и го направихме единствено и само заради каузата за донорството и каузата за медиите. Чрез кампанията търсехме средства за онлайн реклама. Тя беше доказателство, че хората припознават каузата по някакъв начин. Припознават дори начина на разказване на историята и това много ни изненада.

Вашите материали, които се появяват на dokumentalisti.bg, веднага се разпознават като качествена журналистика. Говорите за нов медиен подход. Може би имате предвид бавната журналистика?

Да. В този забързан свят на социалните мрежи, на бързата консумация на съдържание ние се опитваме да направим точно обратното. Да направим стъпка назад, да позволим на читателя да погледне по-задълбочено към дадена тема. Ние не целим само да информираме. Това е по-скоро документална интерпретация на дадени факти. Героите изказват своето мнение и все пак оставяме читателя сам да си направи изводи. Но да, целта ни е бавна журналистика.

Тази бавна журналистика лукс ли е днес? Могат ли отделни журналисти или екипи да работят година, две или повече върху даден проект?

За съжаление в българската медийна действителност това е много трудно и скъпо начинание. С Димитър много пъти сме си говорили, че в България има страхотни журналисти. Това, което сме направили, не е нещо, което други хора в България не могат да направят. Една от големите разлики е липсата на време. Защото, за да работи един журналист дългосрочно по дадена тема, това струва много на медията, в която той работи. И нито една медия не може да си позволи да отдели такъв човешки и финансов ресурс. Другото е самата технологична сложност, която включва дизайнери, програмисти, които също трябва да се включат в проекта.

Мен този тип разказване на истории ме интересува от студентските години – даже магистърската ми теза е върху тази тема, от гледната точка на дизайнера и фотографа. Но в подобен проект обикновено участват около двайсет души – продуценти, звукари, оператори, фотографи и журналисти, които работят едновременно по различни сегменти от историята. В българската реалност това е трудно постижимо. И може би причината, поради която ни отне толкова много време да завършим „Последният дар на човека“, е именно, че цялата тази работа трябваше да бъде извършена основно от двама души. С помощта, разбира се, на доброволци и хора, които ни подкрепят. Финансирането от Столичната община ни помогна да работим с един от най-добрите дизайнери в България – Иван Гинев. Още от самото начало сме заедно с Димитър Панайотов, който е автор на текста. Работим заедно последните шест години и с него сме, бих казал, доста добре стикован екип, взаимно се допълваме. Той работи по текстовете, аз после ги редактирам. С него обсъждаме снимките, както и със Светлана Бахчеванова, която е фоторедактор и на двата ни проекта. Дизайнерът ни дава визуална идентичност, друг дизайнер ни помага със структурата на отделните модули в сайта и след това аз сядам и нареждам цялата история.

Вие сте и човекът, който е зад фотоапарата в повечето случаи.

Да, в 99% от случаите. Понякога използваме снимки и на други автори. В „Последният дар на човека“ архивните снимки на проф. Чирков след първата сърдечна операция не са мои, защото просто не съм бил роден тогава.

Как гледате на фотографиите в тези истории? Те са инструмент, още едно средство историята да бъде разказана най-добре, или нещо друго?

Аз не обичам романтичното отношение към фотографията. За мен тя е, на първо място, изразно средство, което трябва да бъде ангажирано в опит за някаква социална промяна. За мен социалната фотография е най-стойностната фотография. Не казвам, че другите жанрове не са – всички жанрове са изключително важни в развитието на визуалната култура в България. Но за мен фотографията е инструмент за социална промяна. Има много примери в света, когато документалната фотография, която работи по обществено значими проблеми, има силата да запалва искрата. Разбира се, тези случаи са малко на фона на всичко случващо се в този жанр, но могат да запалят обществото и то да поиска да се промени.

Вие какво искате от една снимка? Не просто да разказва история, но да въздейства и да бъде свидетелство, документ или нещо друго?

На първо място, за мен снимката трябва да е добра. Независимо дали като единичен кадър, или като част от история. Това е най-базовото фотографско ниво и след това тя е и документ за настоящето, и прави коментар на това, което се случва. Аз не вярвам, че фотографията може да е обективна. Не вярвам въобще, че нещо, създадено от човек, може да бъде обективно. Затова и снимките, които правя, са интерпретация, която показва това, което се случва, но през моя поглед.

Говорим за бавна журналистика, но последното ви пътуване до границата между Румъния и Молдова за проекта „Родени във война: болка и благодат“ е също толкова въздействащо, без да сте работили дълго по него.

Да, за разлика от „Последният дар на човека“, който ни отне шест години, последният проект беше по-скоро импулсивно решение. Звъннах на Димитър и му казах, че съм твърдо решил, че отивам към границата, за да документирам тези първи дни на началото на бежанската вълна. Той се съгласи да дойде и отидохме абсолютно неподготвени, без достатъчно проучване в сравнение с предишния проект, който започнахме след дългогодишно изследване на темата. На място намерихме своите герои, на място развихме и темата, пак през различните гледни точки – на украинеца, който се връща в страната си, на руснака, който отива да спасява украинската си дъщеря и внучето. В същото време това беше нашият начин да се борим с дезинформацията, която цари в българското онлайн пространство. Както казва проф. Нели Огнянова, едно от нещата, които можем да направим, за да се борим с дезинформацията, е да създаваме съдържание. И това беше нашият опит да се преборим, като покажем историите на различни хора, които срещнахме на границата.

Вие сте описали срещите си с хората на границата, но все пак какви са личните ви впечатления? Солидарността на хората, желанието им да помагат дават ли повод за надежда?

Разбира се, винаги има надежда. Въпросът е по-скоро да свърши тази война. Докато сградите и сринатите градове ще бъдат построени наново, загубените човешки животи няма да се върнат. От румънска страна видяхме страхотна организация на границата и свободен достъп на медиите. Не можех да повярвам как бяхме допуснати вътре, на границата, до ферибота. Дето се казва, можехме да се качим на ферибота и да отидем в Украйна като журналисти. Хората в България също бяха много обединени – българи, украинци, които са тук от по-отдавна, новопристигнали бежанци. Имаше и руснаци, които помагаха. Руснаци, които не одобряват политиката на страната си и помагаха на украинците – това също го видяхме с очите си.

При вас интересът към темата приключва ли с публикацията? Имате ли истории с продължение?

Ще се опитаме със сигурност да продължим, за да видим какво се случва с бежанците. И дано всичко да свърши по-бързо, тези хора да се върнат по родните си места и да се опитат да възстановяват живота си. Но ако войната продължи дълго, сигурно ще документираме това, което се случва с украинците в България.

А относно донорството – да, ние дълги години проследявахме историите на нашите герои. За съжаление голяма част от тях починаха. Но ние няма как да излезем от темата, когато сме инвестирали толкова много време в нея. Хората ни търсят постоянно. Днес ми звънна жена, чиято братовчедка, малко момиче, чака за сърце. Притеснена ме попита каква е ситуацията в България, какви са шансовете, какво може да се направи. И разбира се, ние продължаваме да помагаме с каквото можем. Най-малкото, имаме контактите на хората, които са основни действащи лица. Темата за донорството е просто част от нас. И всички се надяваме донорството в България да се превърне в национална кауза. И да не умират хора…

… които могат да бъдат спасени.

Да, хора, които в една нормална държава биха имали шанс за живот.