Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Оля Стоянова разговаря с Гергана Димитрова за свободната театрална сцена у нас и липсата на адекватна културна политика

Защо театър и как започнахте?

Може би една от причините е, че освен културология съм завършила и два пъти театрална режисура. Шегувам се, но наистина не са много хората, които така да се заинатят, че да следват два пъти една и съща специалност. Разбира се, голямата разлика в случая беше, че кандидатствах за второто си театрално образование в Германия. А голямата ми изненада беше, че академията там беше още по-консервативна от НАТФИЗ. Вероятно това ме е заредило с енергия и да експериментирам. Тъй като експерименти могат да се правят основно в независими проекти, бързо ми стана ясно, че трябва да се ориентирам натам, и само година след завършването ми на театралната академия „Ернст Буш“ в Берлин основах сдружение „36 маймуни“ и реших да се върна в София. Виждах огромен потенциал за експерименти, както и крещяща нужда от поне базови политики за развитие на свободната сцена. За мен стойността на точно тази сцена е много висока, тъй като именно тя движи новите открития, живостта и свежестта на естетиката и концепцията на театъра и театралния език. А заниманията в тази сфера могат да са изключително разнообразни – от мениджмънт и работа с културни институции до репетиции в изоставена кула и превод на пиеси и театрална теория.

Това ли откривате в процеса на „правене“ на театър, заради което не се отказвате?

Всеки път имам усещане, което е свързано едновременно със страх и изкушение, любопитство. Никога не знаеш какво точно ще стане накрая, но си любопитен да видиш. Не знаеш как точно ще се сработи екипът, но ако си ги избирал и те са хора, с които ти е приятно да работиш, е изключително удоволствие, независимо от трудностите. Живеенето заедно в идеята за едно представление е един от най-особените феномени на професията.

Заедно със Здрава Каменова създавате драматургичната основа на представленията. Какво ви дава това писане?

Открих писането в тандем със Здрава Каменова с „Праехидно“ в едно дълго лято през 2010 г. Ако авторите се разбират добре и забравят суетата, писането заедно може да е доста забавно, а и слабостите на единия могат да се наваксат от другия и така накрая да се получи един по-хубав текст, отколкото всеки поотделно би могъл да напише. Когато създаваш театър, на който си съавтор от началото до края, това те свързва по друг начин със зрителите впоследствие. В България все още липсват условия, в които драматурзите да могат да работят, да дискутират, да изпробват текстовете си на сцената. В момента те са някак отделени от театъра, пишат си вкъщи и от тях се очаква сами да стигнат до идеалната пиеса. И често след втория необясним за тях неуспех се отказват. А може би имат голям талант, който е трябвало да бъде насърчен и насочен. Отчасти това се опитваме да правим с платформата за нова драматургия „ПроТекст“.

И все пак какво липсва в българската драматургия днес?

Покрай заниманията ми с международната мрежа EURODRAM чета доста съвременни български пиеси. Според мен все още има твърде малко смели опити да се избяга от класическата представа за пиеса. Иска ми се да срещам по-често пиеси по актуални проблеми, социално и политически ангажирани текстове, които да издават критически анализ на настоящето и да отварят път към преосмисляне на ценностите и дебат. Липсва ми и съзнанието за част от общата европейска и световна съвременна драматургия. Понякога ми се струва, че някои автори не четат достатъчно своите колеги, вероятно няма и как, драматургия почти не се издава – нито българска, нито чуждестранна. Това също е голям минус за развитието на сцената.

Какво се случи в независимия сектор през последните две години на пандемия?

Пандемията оголи нерешените с години проблеми в независимия сектор и отношението на държавата към него. Видя се, че той просто е оставен да съществува, без да има анализ на полето и без грижа за хората, които работят в него. Голяма част от артистите на свободна практика са социално и пенсионно неосигурени. В момент на криза това ги прави изключително уязвими. Липсват репетиционни и сцени за представяне на продукцията. Голямата криза даде ясно да се разбере, че трябва да започнат спешни промени. Благодарение на инициативата и на самата сцена, и на Министерството на културата и Националния фонд „Култура“, се появиха нови програми, увеличиха се бюджетите на досегашните и започнаха действия по създаването на адекватен социален статут на артистите на свободна практика, какъвто има в повечето европейски страни. Надявам се това да продължи.

Вие сте от създателите на „36 маймуни“? Кои идеи ви събраха заедно с хора като Василена Радева и Младен Алексиев?

Когато регистрирах „Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура – 36 маймуни“, бях само аз. Исках да правя експериментални театрални продукции и да популяризирам съвременната драматургия. Още докато подготвях първия проект, намерих съмишленици в лицето на Младен Алексиев и Василена Радева. За нас още от началото беше ясно, че това е платформа, а не единичен проект. Имахме амбицията да променим полето, като го заредим с нови текстове и развием формата на сценичното четене. Край този проект срещнах много от колегите, с които работя и досега. Само две години по-късно основахме с още няколко организации и артисти „АСТ – Асоциация за свободен театър“. Тя има мисията да развива професионалната свободна театрална и танцова сцена в България.

Как се промени средата у нас през последните години?

Според мен вървим до голяма степен в правилната посока, макар и доста бавно. Очаквам най-сетне българската култура и артистите да станат активна част от общата европейска театрална сцена, да има повече обмен и обосновано самочувствие. За съжаление все още имам усещането за някакъв доминиращ провинциализъм, компенсиран от напомпан изкуствено шовинизъм и национализъм. Имам усещането и за нарочно подклаждано деление на свободна и институционална сцена, а и двете само биха спечелили, ако започнат повече да си сътрудничат.

Кога за последен път сте работили в държавен или общински театър?

Последно работих с театър „Максим Горки“ в Берлин през 2018 г. Те бяха партньори по проекта „Дом за овце и сънища“ на „Червената къща“. В България за последен път работих в театър „София“. Мисля, че беше през 2009 г., в постановката „Четири стаи“ бях режисьор на една от стаите. След това предложих две пиеси на директора на Пловдивския театър по негова покана, но той престана да ми вдига телефона и аз малко се ядосах. Оттогава не съм предлагала пиеси на директори и не съм получавала покани. Един познат ми каза, че се говорело, че аз не искам да работя в държавни театри. Всъщност не съм взимала такова решение, но мога и да не работя в държавни театри. Това, че няма достатъчно сцени за представяне на независими продукции, е проблем не само за мен. Знаете, че затвориха „Червената къща“, а сега и ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс. Това бяха две много важни места за независимата сцена и нейните зрители.

Можете ли да сравните ситуацията у нас с чуждите практики, които познавате?

Едно коректно сравнение с Германия или друга от европейските страни би отнело твърде много време, но най-общо мога да кажа, че имаме нужда от бързо осъвременяване на културната политика и законодателство, както и от ясни общи ориентири какво и как искаме да постигнем. Имаме да наваксваме много. Нашата култура продължава да изнемогва в кожата на социалистическия и постсоциалистическия модел и все повече се затваря дори за най-близките си съседи. Повишаването на бюджета за култура съвсем няма да спре агонията. Нужни са нови идеи, адекватни механизми, общи ценности и цели.

Оптимист ли сте, че тази система може да се промени?

Или ще се сгромоляса с гръм и трясък, или ще се промени. Няма как да отглеждаме жив динозавър в XXI век. Засега съм тук, явно съм оптимист.

Наука и театър – като че ли публиката днес e все по-изкушена от научните теми. След като направихте документален филм, имате ли други идеи в тази посока?

Интересът ми към срещата на театър и наука и развитието на научния театър е още от 2009 г. Имам вече няколко такива продукции. През май ще превърнем филма „В малкия голям свят на прилепите“ в интерактивна инсталация в Националния природонаучен музей към БАН. Зрителите ще имат възможността да вземат участие в специални турове, водени от учен. А през есента ще гостуваме с тази продукция във Велико Търново.

Режисьорката Гергана Димитрова е основателка на Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“, съоснователка на АСТ – Асоциация за свободен театър. Тя стои и зад идеята на проекта „ПроТекст“, който представя нови драматургични текстове в несценични пространства. Превела е от немски ключовото изследване „Постдраматичният театър“ от Ханс-Тийс Леман и близо 30 съвременни пиеси. През 2012 г. получава наградата Икар за режисурата за спектакъла „Праехидно“, а също и Икар за драматургичен текст заедно със Здрава Каменова.