Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

Светът през фотообектива на Антип Коев Обущаров

„Обади ми се уредничката на Етнографската колекция „Чирпанлиева къща“ в Шипка и ме помоли да видя едни негативи, защото се чудят какво да ги правят… Открих на плота в една малка стаичка струпани над 500 стъклени плаки, формат 10:15, и се смаях. Такъв архив не бях виждал.“ Оля Стоянова разговаря с фотографа Александър Иванов.

Общо 226 черно-бели фотографии, извадени от стъклените плаки, оставени на поколенията от шипченския фотограф Антип Коев Обущаров, бяха представени в луксозен албум под надслов „100 години по-късно“. През април в София, в галерията на ул. „Шипка“ 6, беше представена и изложбата „Сто години назад с фотографиите на Антип Коев Обущаров“. За да се стигне до преоткриването на шипченския фотограф обаче, се налага да се извърви дълъг път – по този път поема фотографът Александър Иванов. Той разказва не само за делото на Антип Коев Обущаров, за усилията по издирване на архива му, но и за значимостта на работата на този човек, който в продължение на повече от четвърт век внимателно и отговорно фотографира света около себе си.

Село Дунавци ли е мястото, за което казвате, че сте отраснали див и щастлив?

Да, село Дунавци свързвам основно с детството си. Див, свободен и щастлив – тези думи се припокриват с моето детство. И неслучайно се връщам назад, защото това са най-щастливите ни години – дори не сме съзнавали някога това щастие, но сега си давам сметка. Баща ми беше много трудолюбив човек и извън задачите, които имах, аз можех да играя от сутрин до вечер навън, но баща ми винаги знаеше къде съм. Когато отиваше да работи, това означаваше, че ще работи от сутрин до вечер, защото докато не се мръкне, той не се прибираше. Ние бяхме с него и хубавите ми спомени са свързани с ливадите, с аромата на сено, на окосената трева. Помня как диплехме сеното, как го тъпчехме, как го прибирахме после – този аромат ще ми остане от детството.

Може би също така и уважението към труда. Една част от вашите фотографии улавят труда на хората, умения, които са на път да изчезнат.

Всичко, което съм научил от баща си като умения, като труд, го упражнявам все още. Миналата година обрулих един орех – на тази възраст. И съм благодарен за уменията, които ми е дал баща ми, да работя с брадва – брадвата е голям инструмент, трябва наистина чалъм, а не само сила.

Продължавате ли да снимате в района на Дунавци?

Малко снимам в селото, защото за мен не хората са приоритет, аз съм на „ти“ с природата, ако мога така да кажа. Просто се нагаждам към света, в който попадам, и се старая да извлека нещо за себе си. Човек може да вземе много, но трябва да е настроен – да усеща, да вижда, да чувства, да се приобщава. Но това е и много лично отношение към природата – за всеки е различно, не искам да давам някакви правила, важното е човек да се чувства комфортно със себе си на първо място. И разбира се – да се научи да се зарежда от природата.

Имате специално отношение към гората – понякога улавяте дърветата като фантастични гиганти, снимате горите като съновидения. На какво се дължи това?

Наистина имам специално отношение към гората, към дърветата и то не е от вчера. Имам няколко теми, които много са ми на сърце и не мога да избягам от тях, а и не искам... Опитвам се да направя каквото мога и да го покажа по своя си начин – къде успявам и къде не успявам, е друга тема, но по-важното е, че все още имам желание да правя това, защото си давам сметка колко малко хора на моята възраст искат изобщо да правят нещо.

От близо година имате още една голяма тема – Антип Обущаров. Едва ли е изненада, че откриването му е свързано отново с вашия роден край.

За Антип Коев Обущаров не знаех нищо допреди една година, въпреки че той е работил съвсем наблизо – в град Шипка. Обади ми се уредничката на Етнографската колекция „Чирпанлиева къща“ в Шипка и ме помоли да видя едни негативи, защото се чудят какво да ги правят. Взех си светлинния куфар и отидох там – мислех си, че става въпрос за нещо друго. Вероятно „Лайка“ или формат 6:6, 6:9 см, взех и лупата за всеки случай. Открих на плота в една малка стаичка струпани над 500 стъклени плаки, формат 10:15 основно, и се смаях. Такъв архив не бях виждал. И се оказа, че тези плаки са на повече от сто години. Стояли са близо 75–85 години под едно стълбище в родната къща на Антип Коев Обущаров, после ги взима Гина Хаджиева, старата уредничка на „Чирпанлиева къща“, пренася ги в къщата и там стоят още двайсет и пет години. И така започна едно голямо гледане.

Толкова ли голяма беше изненадата ви от архива на този фотограф?

Трябваха ми няколко месеца, за да ги визуализирам, макар че аз съм на „ти“ с негативите, много години съм работил с тях и още като вдигна плаката, мога да преценя има ли нещо, или не. Но за да разбера какво точно има там, трябваше, разбира се, да ги заснема и обърна в позитив и така отделих 145 плаки. След това се разбра, че има още 18 големи плаки, които си е прибрал бившият председател на читалище „Светлина – 1861“ Христо Тъпанов от наследник на брата на Антип Коев Обущаров, и така започна едно дълго проучване. За период от над три десетилетия, между 1906 и 1930 г., Антип е създал хиляди фотографии. От 1907 г. е най-ранно датираната снимка, за която е доказано, че е негова. Участник е в Междусъюзническата и в Първата световна война – като полкови фотограф към 23-ти Шипченски пехотен полк. За съжаление почти всичко от този период, което е снимал, попада в щаба на полка и оттам във висшето командване и нямаме нито стъкла, нито дори контактни копия от периода 1914–1918 г. През 1929 г. той се жени и отива да живее в Плевен, има три деца, като синът му Александър се ражда шест месеца след неговата смърт.

Това, което виждаме от неговите плаки, е един забравен пълнокръвен свят. Това ли е богатството, което съдържат тези стъклени плаки?

В неговите фотографии видях бита на селото преди един век. Видях сиромашията на онези трудни години, но в същото време и едни европейци – като облекло, обноски и възпитание. По онова време читалището е било котило на всичко и самодейността не е случайна дума – напротив, в тази творческа самодейност хората са се изявявали и са израствали. Средата ги е стимулирала да развиват духовното в себе си. В читалището се е намирала и библиотеката, имало е общества и клубове. И в едно село – защото тогава Шипка е била село с 2400 души население, а днес като град има около хиляда души, та тогава в селото е имало много млади хора и носители на новите идеи. Толкова много снимков материал има натрупан!

Има ли още работа по издирването на архива на Антип Обущаров?

Да, има много работа, защото искам да издирим още негови снимки. Оказа се, че във всяка втора стара шипченска къща има такива фотографии. Антип просто е снимал цялото село в продължение на повече от двайсет и пет години. Той е бил техният човек, бил е един от тях. Те са му се доверявали – това си личи от фотографиите, от отношението. А той е умеел да общува с хората, да ги предразположи, да ги подготви и подреди за снимката.

Как това си личи от фотографиите?

Веднага давам пример – с двама братовчеди, наследници на стар шипченски род. Между двайсетината снимки, които ми носят, има две еднакви. Двама млади от село Шипка, почти прегърнати, при това едноименници – Ангелин и Ангелина. Излезе и трета снимка, само на девойката – правена в градско ателие. При внимателен оглед на първите установявам, че са умел монтаж от две отделни фотографии. Надписите са пределно ясни. На едната снимка пише – „На моята любима, за съвместния живот в Шипка“. Два дни по-късно, на Архангелов ден през 1910 г., другата снимка заминава за харманлийския край, където е майката на младоженката, а на гърба на тази снимка пише: „Обична ми бабо (майка на жена ми), така и така…“. С две думи – младоженецът предупреждава бъдещата си тъща, че работата вече е станала, съгласявай се с този брак, защото няма връщане назад. И се оказва, че Антип освен всичко друго е бил и сватовник. Тази история показва как дори след сто години снимките говорят сами за себе си. А надписите на гърба на някои от тях са отделни истории. Остава загадката защо Антип не е заснел заедно Ангелин и Ангелина, а се е принудил да извърши толкова сложен за времето монтаж. Сигурно неговият приятел е имал своите доводи да го поиска. Антип влага всичките си умения в „събирането“ на двете тела, но това не е достатъчно, вади червения печат и сякаш с него подпечатва в два екземпляра брачен договор...

Какво друго е снимал Антип? Освен празниците, бита на хората, важните моменти в селото.

Неговото ателие е било на открито. Това е време на бедност, но и на охолство; на мир, но и на война. Антип е снимал много репортажно, колкото и да е било трудно това, но да не забравяме, че е имал опита от фронта. При тези фотографии е ясно, че няма как да подреждаш хората и да ги режисираш кой до кого да застане, как да се движи. Сещам се за една негова фотография – снима хората на нивата, докато жънат ръж – двама мъже и три-четири жени. И е хванал точно момента, когато един от мъжете се чеше със сърпа по гърба. Абсолютно репортажно снимане.

Но пък има и много снимки, на които е подредил хората, поне трийсетина души, ако не и повече, и е чудно усещането му за композиция.

Да, той ги е режисирал. Той има и постановки, театър се е играл и тогава. Сега, когато си говорим с близки хора, които са наясно с историята на българската фотография, например с Николай Трейман – той се чуди как така Петър Боев[1] не е знаел за Антип. И едно младо момче го попита: „Защо си мислиш, че Петър Боев е знаел всичко? Няма как да е знаел всичко в онова време“. А аз съм сигурен, че самият Антип не си е давал сметка какво е направил за тези двайсет и пет години работа в село Шипка. Едва сега, когато гледаме снимковия материал, можем да преценим какво богатство са тези фотографии, каква ценност са за „времето Антипово“. За нас, хората, свързани с реализирането на изложбата и албума, е привилегия, че в някаква степен спомогнахме за възкресяване на това творчеството. Внучката на Антип, Валя, дойде тук и ѝ казах, че дядо ѝ е бил невероятен фотограф – разбирам от фотография, не казвам нещо, което не съм го усетил. Сигурен съм колко ценни кадри има тук – това не са просто битови сцени, които Антип Обущаров е заснел. Това е извадка, както би казал Димитър Маринов. Извадката от едно селище като Шипка е представителна за цяла България по онова време, защото това е типичното, това е бил животът. Този човек, Антип, си е вършел работата като занаятчия, а в същото време си е изкарвал прехраната от картички – той има издадени над четиридесет картички. И интересното е, че си е изписвал името върху емулсията. И тогава явно се е крадяло, това му е бил „водният знак“. Уникален е бил за времето си този човек, живял е само на шест километра от моето село, и толкова ми е близък, че не мога да се откъсна от него и от работата му.

Как времето слага своя отпечатък върху тези фотографии? Позволява ли друг прочит?

Времето дава своя отпечатък не само върху нашето мислене и нашите спомени, но и върху емулсията. И за разлика от цифровите изображения, където, ако изчезне една нула или една единица, не остава нищо, тези плаки са стояли на влага и на светлина и са се променили. От физико-химичните процеси се е получила деструкция на емулсията, разлагане, което дава невероятни ефекти.

Какво означава това – че изображенията стареят красиво?

Някъде ефектите са изумителни. Ето, от тази фотография са се запазили само две лица. Всичко друго е изчезнало. Получили са се абстрактни работи – там Антиповият свят вече е изчезнал, но нещо друго се е появило – невероятно красиво, абстрактно като графика. И на финала мога да кажа, че се покланям на всичките 129 дарители, благодарение на които успяхме с екипа да извадим на светло делото на Антип Обущаров.