Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

Беше на средна възраст – от тези хора, които изкачват още билото. Не обичаше шумотевицата и прожекторите. Години наред правеше календари. Не отсъстваше от работа – във всеки момент можеше да го потърсят за помощ. Огромната му библиотека наподобяваше квадратчетата на календарите. Строго, педантично наредени книги, както дните, следваха строгия ред на времето.

Имаше среща. Тя не се появи. Не я потърси повече. Оттогава не гледаше календарите. Само ги изработваше. Всякакви – с водопади, с цветя, пълзящи по фасадите на кокетни къщи. Редеше квадратчетата на дните, вглъбен в собствените си мисли. Времето не съществуваше, извън стройно разграфените квадратчета. Дните си приличаха. Сякаш от дете е знаел, че всичко се бои от времето, само времето се бои от пирамидите и сфинкса.

Квадратчетата от календара напомняха стаи в дълъг коридор – еднакви, подредени, номерирани. Можеше да е болница, но и можеше да е луксозен хотел с пет звезди, а можеше да са и затворнически килии. Квадратчетата на календарните дни следваха също в права редица – едно, второ, трето... А ако са повече от седем в една редица? Квадратчета-стаи в живота ни. Прави линии, които се събират в прав ъгъл. Четири прави ъгли.

Цифрите от месеците стройно се нижеха като живота му – подреден, спокоен, дисциплиниран, разчетен до секундата. Но и по своеобразен начин живееше с бъдещето – правеше календари за две години напред. Чувстваше, че отношенията му с времето са, меко казано, странни. Знаеше, че има такива „вечни“ календари в кръгла форма, на които, като напаснеш годината и месеца, се вижда на коя дата какъв ден от седмицата е. Но кому е нужно това – да знаеш например какъв ден е 8 декември 2030 г. Това е почти като „великото никога“ на Елза Триоле. Или пътуване във времето. Но тези календари са кръгли, нямат прави ъгли.

Времето следваше своя ход – не му беше необходим часовник. Дни и часове – те се измерват с извършената работа. Ако се съединяха квадратчетата от всички календари, които беше изработил, в една редица – колко ли човешки животи биха се събрали. Дни на човешки радости и дни на човешки скърби.

Веднъж в годината пътуваше за кратко. Виждаше приятели. И пак мислеше, че трябва час по-скоро да се връща при календарите. Времето не чака – то трябва да бъде разграфено на квадратчета – дни.

Дали хората знаеха какво е да направиш календар за година, две напред. Да се пазариш с времето, като го прогнозираш. Да искаш да го надхитриш. Като че искаш да се спазариш и надхитриш мирозданието. Какво е да си регистрирал с квадратчета седмицата, която ще настъпи след години. Може би добиваш увереността, че тя, седмицата, която вече си разграфил в квадратчета, във всички случаи ще настъпи – длъжна е да настъпи! Но дали ще настъпи за всички хора, за теб самия? Хрумвало ли им е на хората да си купят предварително календар за следващите две, пет години. Ще си осигурят ли по този начин още живот за през тези години?… Мислеше за календарите, които бе направил – как хората си ги окачват в стаите си-квадратчета, как ги разгръщат на друг лист всеки месец, как в края на годината ги изхвърлят като непотребни.

Един ден телефонът му звънна. Беше тя: „Защо не дойде на срещата тогава? Върза ми тенекия“. Замълча и изчака тя да затвори отсреща.

Той просто не знаеше кой ден е днес и… дълго време се взираше в календара.