Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

Тази година специален гост на Фестивала на централно- и източноевропейското кино goEast във Висбаден беше грузинската режисьорка Лана Гогоберидзе, на която беше посветена ретроспективна програма. С нея разговаря Марта Монева

Между вас и унгарската режисьорка Марта Месарош има известни паралели. В детска възраст сте претърпели големи лични загуби по политически причини. Баща ви загива по време на сталинистките чистки, тя също губи баща си, а после и майка си, а вашата майка е заточена за десет години. Въпреки това и двете правите забележителни кариери като режисьорки в политически несигурни времена. Вие как успяхте?

Трудно е да се преодолеят тези загуби, а и времената бяха трудни, разбира се, но не само за мен и за Марта, за всички беше много трудно във всяко отношение. Съветският съюз в по-голямата си част се състоеше от такива парадокси – от една страна, съществуваха постоянно насилие над личността и желание тя да бъде унищожена. И това, разбира се, беше насочено срещу истинското изкуство. Всичко беше направено така, че да няма свобода, а изкуство без свобода не може да съществува. Въпреки това както в Русия, така и в Грузия, а и извън нея, националното изкуство все пак процъфтяваше. Като че ли от съпротивлението възникваше истинско изкуство. Така че не мога да кажа, че съм изключение, а по-скоро съм олицетворение на онова време.

Майка ви Нуца Гогоберидзе е първата жена режисьор в СССР, работила още през 20-те години на миналия век, а далеч по-късно немската режисьорка Маргарете фон Трота споделя за трудности с равноправието в началото на кариерата си. Равенството между половете се оказва в ретроспекция един от положителните аспекти на тогавашния строй. Как потръгна вашата работа в кинематографията?

Именно поради това равенство не мога да кажа, че като жена съм изпитала някакви особени трудности. Трябва да се признае, че ако нещо може да бъде наречено прогресивно, то това е отношението към жените в онзи строй, жената просто беше равна с мъжа. Разбира се, на практика това не беше точно така, но все пак у нас жените бяха свободни да работят. Никога не е имало разлика в заплащането например. На Запад винаги ме питаха дали получавам много по-малко от мъжете. Нямаше различно отношение към мъжа или жената на такава основа, а към личността изобщо.

Кога усетихте, че това отношение към личността се променя?

Мога да кажа, че единственото голямо събитие, което доведе до промени в отношението към личността, беше перестройката в Съветския съюз. През 1986 г. направих „Кръговрат“ – това беше единственият филм, който направих без цензура. Всички останали представляваха борба през цялото време, истинска борба с цензурата в Москва. Всичко в СССР беше централизирано, в Грузия не можехме нищо да направим сами. Сценарият трябваше да бъде одобрен в Москва, парите идваха оттам, след това гледаха заснетия материал, а после започваше обсъждането на филма. Много тежка беше борбата с цензурата.

Точно по това време, в момичешка възраст, ми оказа силно въздействие филмът „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който гледахме тайно, след като един наш близък донесе апокрифно копие. Струваше ми се невероятен и се чудех как ли е бил заснет.

Този филм не е създаден с московско участие. Първият секретар на Централния комитет на партията Едуард Шеварднадзе беше решил сам да го продуцира. Филмът бе заснет, но след това в продължение на няколко години не можеше да бъде показан и едва след идването на Горбачов на власт Шеварднадзе се споразумя с него и така го пуснаха на екран. Трябва преди това да е проникнал по някакъв начин в България.

Вашите героини са силни жени. А къде са слабите?

Честно казано, никога не съм се и замисляла за слабите и силните жени. Като цяло съдбата на жената, разбира се, е по-трудна от тази на мъжа. Преди всичко жената дава живот, това ѝ налага много големи задължения, каквото е отношението на жената към детето ѝ. За мен тази принципна специфика е важна. Дори не мога да кажа, че една жена е силна или слаба, но по принцип ѝ се налага да преодолява толкова много неща в живота, че това вероятно изгражда характер. Може би затова говорим повече за онези, които са успели да се преборят със съдбата си.

Да, добра тренировка е майчинството.

Да, а аз едва наскоро, през последните години осъзнах, че основният ми източник на вдъхновение е образът на майка ми. Тя снима два филма и е само на 32 години, когато приключва творческият ѝ живот. Тя беше първата жена кинорежисьор в Грузия и в Съветския съюз изобщо, една от първите, които започнаха да правят филми – документални и игрални. След това лежа десет години в затвора. Дори в продължение на един месец е била осъдена на смърт и всеки ден е чакала да бъде екзекутирана, но после по някаква причина се е спасила, депортирали са я и последните години прекарва на Полярния кръг, който е най-северната точка на света.

Разбира се, че през това време не сте я виждали.

Не, едва след няколко години на затворниците им беше дадена възможност да кореспондират. Преди това изобщо не знаехме къде се намира.

На колко години бяхте тогава?

Бях на осем години, когато я прибраха, а десет години я нямаше. И когато тя се завърна от изгнание, най-поразително беше – и заради това я смятам за особен вид човек – че в нея нямаше изобщо никаква горчивина, не се върна озлобена от живота. Напротив, тя беше отворена към живота, към взаимоотношенията, обичаше всички около себе си. Състраданието за нея беше мотивът, който движеше живота ѝ. Съчувстваше на човешкото страдание, защото беше видяла толкова много страдания. У дома се забавлявахме много, след като тя се върна. Всички мои приятели се събираха вечер, четяха стихове, говореха, майка ми стана приятелка с всички тях. Старите ѝ приятели също идваха у нас, имахме много интензивен и забавен живот. Това беше най-важното. Ако се беше върнала уморена от живота, тогава образът ѝ щеше да е съвсем различен. А тя си дойде жив и дори весел човек. Това повлия и на моето отношение към живота.

А кой беше тамада във вашата къща, водещият на трапезата?

Вероятно аз съм тамада (смее се).

Какво си мислите, когато ви наричат феминистка?

Първият път, когато ме нарекоха феминистка, беше през 1978 г. в Америка и Франция. Навсякъде ме питаха дали съм феминистка. По онова време дори не знаехме, че има такова движение. Ние изобщо не знаехме какво е феминизъм, но по същество, разбира се, аз винаги съм била феминистка.

Преживели сте Втората световна война. Можехте ли да си представите, че ще ви се наложи да преживеете още една мащабна война като тази между Русия и Украйна?

Знаете ли, винаги съм имала чувството, че Съветският съюз формално още не е напълно приключил. Знаеше се, че се разпада, но някак си усещахме, че още не е свършил. Не мога да кажа, че съм могла да предвидя, че ще има такава война, но при нас през 2008 г., когато Русия нападна Грузия, единственото нещо, което не направиха, е, че не стигнаха толкова далеч, не бомбардираха всички градове и не унищожаваха хора. Това не се случи, но за известно време просто анексираха наша територия. Преди това беше Чечения, след това Крим, но това сега е такова световно зло! Аз все още се надявам на солидарността на цялото човечество. Украйна обаче продължава да се бори сама, разбира се, с помощта на други държави, с въоръжение, със санкции, но по същество загиват украинци. Все още се надявам, че Украйна може да бъде приета в НАТО и тогава официално да се влезе във войната.

Смятате ли, че жените могат да променят световната политика?

Имам много високо мнение за жените като цяло. На първо място, мисля, че жената е много по-склонна да разбере другия човек и неговата гледна точка. Това е много важно качество. Тя е много по-способна да съпреживява. Струва ми се, че ако наистина жените в много страни, по целия свят поне на паритетна основа дойдат на власт, това би имало значение. По отношение на хуманизма, демокрацията, разбирането на другия човек. И далеч не отричам мъжете, те са необходими.

Подсилването на женските позиции далеч не е непременно свързано с отрицание на мъжете. А кога започнахте да се занимавате с политика?

Всичко се случи спонтанно. Ако познавате събитията в Грузия от 1989 г., бях там на митинга на 9 април заедно с дъщеря ми. По време на митинга, когато руските танкове тръгнаха към тълпата и когато пред нас убиваха жени и деца, ние по случайност не се оказахме сред жертвите. На този ден всичко в живота ми се преобърна с главата надолу. След това Съветският съюз се разпадна и вече изобщо не ни беше нито до кино, нито до изкуство. На първо място, в продължение на около 10–15 години нямаше никакви финансови възможности и в Грузия никой не правеше кино, дори имахме усещането, че киното в тези малки държави като нашата умира. По това време бях избрана за депутат, след това бях лидер на мнозинството, после посланик в Съвета на Европа и в ЮНЕСКО. В тези години имаше нужда от хора, които да накарат Запада да разбере тези малки страни, които са били част от Съветския съюз по принуда и през цялото време са страдали от потисничеството на големия брат Русия. В същото време смятах за своя отговорност да информирам всички в Западна Европа, че тези страни имат своя собствена история и самобитна култура, много оригинална и интересна. И че те са интересни сами по себе си, а не като части от бившия Съветски съюз. Беше много интересна работа и даде резултат. А после ни приеха много тържествено в Съвета на Европа, защото някак си бяха усетили какво представлява тази страна.

Вашата биография със сигурност е изиграла голяма роля за този успех. Каква политическа мъдрост натрупахте през тези години?

От самото начало на политическата ми работа за мен особено важна беше търпимостта. Като цяло гледната точка на опозицията е също толкова важна, колкото и гледната точка на мнозинството, а понякога дори повече.

Защо винаги сама пишете сценариите си?

Не знам. Винаги съм правила това, което се нарича авторско кино, винаги съм искала да кажа нещо, не просто да направя филм, а да споделя това, което се е натрупало в мен и чувствам, че трябва да споделя с другите. Аз изобщо много пишех и всъщност съм завършила Филологическия факултет, а първата ми дисертация беше на тема „Уолт Уитман“ (рецитира „Песен за себе си“ на английски език).

А мислили ли сте какво е щяло да се случи, ако пътят не ви беше отвел до ВГИК и бяхте останали филолог?

Трудно ми е да си представя своя живот без кино.

Може би сте щели да станете писателка?

Може би да, аз имам много издадени книги. Освен това дълго време превеждах френски и руски поети – Аполинер, Бодлер, Верлен, Превер.

Вашият филм „Златната нишка“ е посветен на писателката и сценаристка Заира Арсенишвили, на композитора Гия Канчели и актрисата Гуранда Габуня.

Да, всички тези приятели и колеги починаха по време на работата по филма.

По какво работите в момента?

В момента завършвам документалния филм за майка ми.

Колко важни бяха наградите за вас?

Е, наградите винаги носят удовлетворение, но ако трябва да споделя това, което наистина обичам в киното, то е процесът на работа. Обичам да пиша сценарии, след това да работя с актьорите и да снимаме заедно. И особено обичам монтажа.

А кои са вашите най-важни учители в киното?

Ингмар Бергман ми е много близък като режисьор, винаги съм го харесвала, но също така и френската Нова вълна, и италианския неореализъм.

Намираме се на goEast, фестивала на централно- и източноевропейското кино. Какво мислите за призивите към бойкот на руската култура в настоящата политическа ситуация? Вярвате ли, че този метод е полезен?

Знаете ли, толкова дълбоко преживявам това, което се случва в Украйна, че намирам, че всички начини са легитимни, за да го спрем. Смятам, че е необходимо да се сложи край на това зло и на тази империя на злото с политически и военни средства. И на мен ми е много жал, аз съм много тясно свързана с руската култура и особено с изкуството, свързана съм с поезията, превеждала съм Ахматова и Пастернак и ги познавах лично, дори може да се каже, че имахме връзка. А освен това тази поезия е била толкова важна в живота ми, че е трудно да се откажа от нея. Изобщо е много трудно, но това не е отношение към Русия въобще, а към този режим.

Лана Левановна Гогоберидзе е родена през 1928 г. Тя е грузинска филмова режисьорка и сценаристка. Народна артистка на Грузинската ССР (1979). Завършва филологическия факултет на Тбилиския университет през 1950 г. и Факултета по режисура във ВГИК през 1953 г., ученичка е на С. А. Герасимов и Т. Ф. Макарова. Преподавателка е по филмова режисура в Тбилиския театрален институт на името на Ш. Руставели. Авторка на монографията „Уолт Уитман“. Преводачка на стихотворения от Ахматова, Пастернак, Ахмадулина, Бродски, Уитман, Тагор. Режисьорка е на няколко документални филма – „Геолози“, „1500 години Тбилиси“, „Скъпа Грузия“, и на игрални, сред които „Виждам слънцето“ (1965) „Няколко интервюта по лични въпроси“ (1978), „Денят е по-дълъг от нощта“ (1983) и „Кръговрат“ (1986). За филмите си е получавала множество престижни международни награди. Била е посланик на Грузия в Съвета на Европа и ЮНЕСКО.