Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

Кратки фестивални срещи с Жан-Пол Бурели, Нюен Ли и Стенли Джордан, трима от най-интересните „наследници“ на Джими Хендрикс

Всъщност заглавието на този текст можеше съвсем спокойно да е по-дълго и съвсем в духа на Сароян – „Хендрикс по хаитянски, Хендрикс по виетнамски, Хендрикс като нищо на света“… Защото в рамките буквално на 48 часа на фестивала „Нишвил“ (чието следващо издание очакваме с нетърпение в средата на август) имахме възможността да се срещнем – половин век след смъртта на Джими Хендрикс – с трима от най-интересните му „наследници“ в музиката.

Жан-Пол Бурели и хаитянската култура

Очакваш „Ролинг Стоунс“ (образно казано), а получаваш Хендрикс. Тук конкретно иде реч за обявения концерт на триото Stone Raiders (Жан-Пол Бурели, Уил Калхун и Дарил Джоунс), който се състоя без Дарил Джоунс (настоящия басист на „Ролинг Стоунс“, призован в последния момент за спешни репетиции със заместника на барабаните на легендарния Чарли Уотс, когото изгубихме). Но пък на негово място на баса към триото се присъедини Джамааладийн Такума, ръкоположен в музиката от самия Орнет Колман преди няколко десетилетия. Барабанистът Уил Калхун пък се оказа отявлен почитател на Иво Папазов, притежаващ в оригинал почти цялата му дискография… Но това са други истории, защото след концерта зад сцената се сблъскваме с фронтмена и китарист на триото Жан-Пол Бурели, американец от хаитянски произход, живеещ от години в Берлин. Освен в собствените му групи китарата му може да се чуе в множество други записи и конфигурации – от албума Amandla на Майлс Дейвис, през работата му през 80-те и 90-те с други титани като Арчи Шеп, Маккой Тайнър, Марк Рибо и Елвин Джоунс до някои по-нови формации като квинтета на израелската тромбонистка Рут Регев.

Господин Бурели, в тази група, независимо дали с Дарил Джоунс, или с Джамааладийн Такума на баса, сте все стари приятели. Кой импулс е по-силен, когато свирите с хора, с които се познавате много добре – за доразвиване на общото помежду ви или за взаимна изненада?

И двата. За да изградиш общо пространство с някого, трябва да имате някакво сцепление. Но след като го имате, не спирате дотук. Ето, сработили сме се, значи вече можем да нарушим правилата, защото намираме нашия общ път до непознатите места. Много по-лесно е да свирим това, което е общо помежду ни. Винаги е по-трудно, когато е малко по-опасно и бягаш от познатите неща. И мисля, че тук, на „Нишвил“, стигнахме до такива непознати и опасни места. Но да, колкото повече свирим заедно, толкова повече доверие имаме помежду си по пътя нататък.

Едни от най-силните моменти бяха на пеенето тон по тон заедно с китарата – доста Хендриксов похват, така да се каже…

Да, това е много емоционална техника и аз я използвам, за да призова повече емоция. Нямаме духова секция в групата, така че аз и китарата можем да направим точно този пробив и хората просто се свързват с човешкия глас… Добавяйки човешки глас към китарата, ти добавяш нещо в качествено отношение. Това го правя в повечето от групите си.

Какво място заема хаитянската култура в развитието ви като музикант?

Аз съм дете на диаспората. Не съм роден в Хаити, но пък отраснах в тази култура, с лелите ми и всички други хора там. Познавам Хаити, музиката, ритуалите, но от американска гледна точка. Винаги съм искал да опозная хаитянската култура още и още, в дълбочина. Така през 1995–96 г. сформирах групата Ayibobo – дума, която често се използва във вуду ритуалите, и работата с тази група задълбочи връзката ми с хаитянската музика… В крайна сметка тази връзка с корените си я носим у себе си и откриването ѝ е не по-различно от което и да е самопознание. Когато става дума за Хаити, хората често говорят за бедността. Но Хаити е изключително богата в духовно отношение страна и втората страна в западното полукълбо, извоювала независимостта си от Европа, чувствам се наистина горд, че произхождам от тази култура.

Нюен Ли и блусът като универсална идея

Триото на норвежкия басист Пер Матисен, което познаваме в оригинал с Гари Хазбънд на барабани и Улф Вакениъс на китара, вече има нов член – френско-виетнамския китарист Нюен Ли. Все още настръхваме, когато чуем неговия препрочит на Burning Of The Midnight Lamp или на If 6 Was 9, или на Are You Experienced? с Тери Лин Карингтън на барабаните и Мишел Алибо на баса от албума Purple – Celebrating Jimi Hendrix, от чиято поява тази година честваме две десетилетия. И ако Жан-Пол Бурели е велик, защото създава собствена музика така, сякаш Джими Хендрикс се е вселил в него, то Нюен Ли е велик, защото е крайно различен от Хендрикс – и като звукоизвличане, и като аранжименти, и като тембър на китарата, но прави така, че да си представяме как би звучала музиката на Хендрикс във Виетнам или на Марс, или в някое паралелно измерение: тоест дефинира и защитава повече от убедително безграничните възможности, заложени в тази музика като траектория. Разбира се, макар Джими Хендрикс да е ключово влияние в творчеството на Нюен Ли, то е доста по-широко. Тук е и цялата палитра на европейския джаз – от Франция, през Скандинавския полуостров, та чак до Балканите, тук са магребските и други африкански „срещи по пътя“, тук е и Индия (в удивителните му записи с майстора на бансури Харипрасад Чаурасия), тук са и виетнамските корени, в чието изследване Нюен Ли признава, че още повече се е задълбочил през последните години.

Какво е блусът?

Блусът?... Блусът, бих казал, е общочовешка емоция, най-известна покрай музиката, която черните хора са развили, пренасяйки я в Америка. Това е етномузиколожката част от анализа на блуса, но философски погледнато, аз бих казал, че блусът е начин за трансформиране на тъгата и страданието в красота с помощта на музиката. Всеки мъж и всяка жена по света може да го разбере.

Но говорейки за различните традиции, можем да кажем, че блусът е и специалното докосване на инструмента – не само пентатоничното звучене. Блус може да звучи и в четвърт тоновете в близкоизточната музика например. Зависи кой я свири.

Да, бих казал, че в това отношение е много органична и непосредствена връзката между сърцето, което страда, и инструмента или гласа. Двете неща са изцяло свързани, защото в крайна сметка срещата им е в тялото на музиканта.

На този фестивал се оказва, че имаме трима световни „преводачи“ на наследството на Хендрикс. Как се чувствате в това обкръжение?

Със Станли не се познавам лично, но с Жан-Пол сме добри приятели. Срещали сме се и по турнета, имаме общи приятели. Сред тях е барабанистката Тери Лин Карингтън, от чиято група бях част за няколко години.

Стенли Джордан в ролята на Хендрикс

Съвсем различен беше подходът в пърформънса на американския китарист Стенли Джордан на „Нишвил“. Програмата беше изцяло по песни на Хендрикс, а 62-годишният Стенли Джордан доста убедително играеше ролята на 27-годишния Джими – в жестовете, облеклото, в пресъздаването на самата епоха. Първите записи на Стенли Джордан на музика на Хендрикс са още от 80-те (в албума Magic Touch 26-годишният тогава Джордан освен към Хендрикс отдава почит и към „Бийтълс“, Майлс и Монк). Тук обаче той излезе не само като китарист, но и като певец на песните на Хендрикс. А ето и собствената му история с музиката на Хендрикс, която разказа в Ниш: „Когато узнах, че Джими е починал, бях на 11. Тогава не бях китарист, свирех на пиано. Това беше и моментът, когато реших да се науча да свиря на китара. И вдъхновението от Джими Хендрикс беше с мен от първите ми стъпки като китарист. Едно от нещата, които научих от Джими, е, че китарата и музиката като цяло са средство за себеизразяване, че най-високото ниво, до което можем да стигнем, е да бъдем наистина автентични със своята музика. Не имитирах Джими, а намерих собствен път като музикант. Тази начална памет – от времето, когато изучавах неговата музика, е дълбоко вкоренена в мен. И въпреки че после се развих основно в посоката на джаза, тя е част от духа ми. А в този конкретен проект концепцията е следната: това е моята фантазия за Джими Хендрикс, ако той беше жив и свиреше днес. Тук има много място за творчество, защото ние всъщност не знаем какво би правил Джими днес. И съм сигурен, че би изненадал дори мен, защото в края на живота си той не е свирел само материала от Axis, Bold As Love или от Electric Ladyland, или дори от Band Of Gypsies – вече се е движел в съвсем нови посоки… Това, което правим сега, е да се опитваме да си представим къде би бил Джими днес“.