Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Едно чудо се случи в края на XVIII в. пред очите на стария свят: един убит народ възкръсна внезапно, едно забравено име зазвуча наново.“ Така през 1890 г. младият тогава д-р Иван Шишманов описва как се стига до самоосъзнаването на българите като „народ със собствени начала, афекти и страсти, своя воля и душа“. Статията, публикувана в сп. „Денница“ (кн. 7–8), чийто редактор е не друг, а Иван Вазов, носи доста провокативното название „Паисий и Русо“. В нея младият доктор по философия и литература заостря вниманието на читателската аудитория върху едно незабелязано дотогава, но многозначещо съвпадение: през 1762 г. вижда бял свят не само Паисиевата „История славянобългарска“, но и книга като „Емил, или за възпитанието“ на женевския мислител Жан-Жак Русо. Би ли могла да се търси пряка връзка между първата история на българите и класическия просвещенски трактат за сложните връзки между обществото и индивида, стремящ се да опази вродената си доброта от ширещата се социална поквара?

Паралелът е наистина интересен въпреки всички разлики в културната среда и в кръгозорите на тези двама съвременници. Задачата, която си поставя Русо, е задача на реформатор – да прекопае безплодната (според него) цивилизация на развалата, като извади изпод нея нови пластове и нова култура във вид на ново образование. Защото „всичко, напускащо ръцете на Създателя, е добро; в ръцете на човека всичко се разваля“.

А как е при преподобния Паисий? В първото си предисловие към „История славянобългарска“, което често се прескача, за да се стигне до второто, насочено към онези, които се срамуват от своя род и се влачат по чужд език, атонският монах пише: „Сами по себе си ние не можем да помъдреем, понеже кратки са дните на нашия земен живот. Ето защо сме принудени да попълваме недостига на собствените си години с четене на древни летописи и да обогатяваме разума си чрез чуждо знание“ (превод на новобългарски Димитър Пеев).

Задачата е съвсем ясно поставена: пробуждането, но и просвещението на българския народ. Затова и д-р Иван Шишманов толкова настоява на съзряната от него важна „историческа успоредица“: „и Русо, и Паисий си поставят за цел да възродят човещината – единият цялата човещина, другият къс от нея – своя собствен народ… Една и съща дата за две ери: възраждането на Европа и възраждането на България. Нова Европа и нова България са родени в един ден, прочее, връстници са“.

Без да забравяме и за раждането на съвременния български език, чиито кълнове пак откриваме из страниците на Паисиевата История. Колкото и да е „трудно да се определи на кой точно български език пише тоя, който с огън и бури призовава българския народ да си знае езика, да се гордее с него, със своя род и със своя език“ (Александър Балабанов).

Вярно е, че преподобният Паисий не е единствен в начинанието, обезсмъртило дните му. Негови съвременници са както анонимният автор на Зографската история, така и йеромонах Спиридон Габровски, написал „История во кратце о болгарском народем словенском“ (1792 г.). Ала онова, което отличава делото на Паисий Хилендарски от тяхното, е тъкмо в „гения на езика“, в писателското вдъхновение на Атонския монах, чиито фрази се леят като вълни, което го превръща в „лирик“ в историята. Днес този наивен в развълнуваността си и далечен на нашата реч език може да ни се струва странен и даже чужд, особено на новите поколения, но въпреки всичко в него има нещо, което вълнува и не се свежда само до „славно име, скътано под музейна витрина“ (Цветан Стоянов).

При отец Паисий историческият разказ по особен начин се сдобива с живот. Там събитията от миналото биват причудливо сплетени с „превратностите на човешкия живот и обратите на благополучие в него“. Защото, пише той, „дивни са Божиите съдби и неизследима е бездната на Неговата воля“ (срв. Рим. 11:33; Пс. 33:7; Ис. 28:26). Затова и поетът Емануил Попдимитров с право го назовава „Моисей на българското пробуждане“ („Паисиев лист“, 1937 г.). Сякаш преди три века той с жезъла си изтръгва изпод канарата на забвението живата вода на народната свяст.