Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Още един замразен конфликт, още един компромис, спасяващ лицето на страната, няма да сложи край на руската агресия, нито ще донесе траен мир.“ Анализ, публикуван в сп. „Атлантик“

Изразът „излаз от автомагистралата“ може да има и по-приятен смисъл, да означава поемане по друг път, отдалечаване от омръзналото на всички ни железобетонно съоръжение. В политиката обаче всеки, който прибягва до израза off-ramp, го използва като метафора, имайки предвид в случая сделка, която би могла да убеди Владимир Путин да спре инвазията. Някои смятат, че такъв „излаз“ лесно би могъл да се осъществи, ако дипломатите положат усилия или ако Белият дом не бъде толкова войнствен. Уви, подобни допускания са в основата си напълно погрешни.

Първата хипотеза допуска, че президентът на Русия иска да сложи край на войната, че търси начин да съхрани репутацията си, за да избегне, по думите на френския президент Еманюел Макрон, по-нататъшното „унижение“. Тук има някаква истина: Путиновата армия се прояви зле във войната, руските части неочаквано се оттеглиха от севера на Украйна и поне временно се отказаха от идеята за унищожаването на украинската държава. Те понесоха далеч по-големи загуби, отколкото някой е очаквал, изгубиха внушително количество бойна техника и демонстрираха много по-голяма логистична некомпетентност, отколкото можеха да допуснат експертите. След което се прегрупираха в източната и в южната част на Украйна, където целите им си остават прекомерни: те искат да съсипят украинската армия и международните партньори на Украйна, както и да изтощят украинската икономика, която вече може би се е свила наполовина.

Поддържана от приходите си от петрол и газ, руската икономика преживява не толкова сериозна рецесия, колкото украинската. Руската армия, която не е загрижена от реакциите на общественото мнение, изглежда, че не се вълнува особено и от броя на жертвите сред нейните военнослужещи.

Поради тези причини Путин може да се надява, че му предстои победа в дългосрочната война на изтощение, водеща се не само в южната и в източната част на Украйна, но и в Киев, както и отвъд неговите предели. Именно това продължават да говорят на руския народ кремълските пропагандисти. С малки изключения, никой не подготвя руснаците за друго освен за тотална победа.

Втората хипотеза, формулирана от привържениците на „излаза“, обаче не гарантира, че даже да започне преговори, Русия ще се придържа към подписаните от нея споразумения. Дори обикновеното прекратяване на огъня изисква дълъг списък от задължения и поети обещания. А циничната нечестност е вече нещо нормално за руската външна политика, както и за вътрешната пропаганда. В преддверието на войната високопоставени руски чиновници нееднократно отричаха, че имат намерение да нахлуят в Украйна, руската държавна телевизия се надсмиваше над предупрежденията на Запада за инвазията като „истерични“, а Путин лично обеща на президента на Франция, че война няма да има. Нищо от това не се оказа истина. Ето защо не трябва да се вярва на никакви бъдещи обещания на руската държава, докато тя се намира под контрола на Путин.

Русия не изглежда заинтересована да спазва и многочислените договорености, които тя на теория е длъжна да съблюдава, включително Женевските конвенции и Конвенцията на ООН за геноцида. Поведението на руските войски в тази война показва, че не съществува такова международно споразумение, което Путин да зачита. Каквото и той да обещава по време на мирните преговори, западните чиновници ще трябва да изхождат от това, че всяко украинско население, предадено в ръцете на Русия, ще бъде подложено на арести, терор, масови грабежи и изнасилвания в безпрецедентни мащаби. А също и че ще се повторят събитията от 2014 г., когато руските марионетки в Донбас се съгласиха на примирие, но прекратяването на огъня се оказа временно и продължи само дотогава, докато руската армия не се прегрупира, не се превъоръжи и не започна настъплението си отново. Путин даде ясно да се разбере, че унищожението на Украйна се явява за него важна, дори екзистенциална цел. Къде са доказателствата, че той се е отказал от тази си идея?

Третата хипотеза допуска, че това украинско правителство или някое друго украинско правителство политически е способно да размени свои територии срещу мира. Да стори това, би означавало да възнагради Русия за нахлуването, както и да признае, че Русия има правото да убива мирни жители, да насилва жени или да депортира когото и да било от територията на Украйна. Кой украински президент или министър-председател би могъл да се съгласи на подобна сделка и да остане на поста си?

Руската жестокост също така означава, че всяка временно преотстъпена територия рано или късно ще стане повод за размирици, тъй като никъде украинското население няма безкрайно да търпи подобни страдания. Партизаните в град Мелитопол, окупиран в първите дни на войната, твърдят, че са ликвидирали руски офицери и са извършили редица диверсии. Нелегална съпротива има и в окупирания Херсон, както и на други места. Прекратяването на един вид насилие ще доведе до появата на друг вид насилие.

Което обаче не означава, че войната може или трябва да продължава вечно, нито че дипломацията е безполезна. Ала в същото време това не означава и че американците и европейците трябва да бъдат слепи за реалните предизвикателства, които разрастващият се конфликт носи за Украйна. Западната коалиция, поддържаща Киев, безусловно може да зацикли, а приливът на адреналин, който досега помага на украинската армия и на нейното политическо ръководство, може да отслабне. Икономиката на Украйна би могла да отбележи голям спад, което да направи войната по-сложна и даже невъзможна.

Ала дори и в този случай „излазът“ си остава неправилна метафора и неправилна цел. Западът не трябва да предлага на Путин да свърне от пътя. Наша цел и наш ендшпил трябва да бъде поражението му. Всъщност единственото решение, даващо някаква надежда за дълговременна стабилност в Европа, това е бързото руско поражение или, по израза на Макрон, „унижението“ на Путин. Честно казано, руският президент не само трябва да прекрати войната, а трябва сам да стигне до извода, че войната е била ужасна грешка, която е невъзможно да се повтори. Нещо повече, хората около него – ръководителите на армията, на спецслужбите и представителите на големия бизнес – трябва да стигнат до същия извод. А с течение на времето трябва да го осъзнае и цялата руска общественост.

Поражението също може да приеме различни форми.

То може да бъде военно: Белият дом би трябвало да увеличи не само мащаба, но и скоростта на своята помощ за Украйна; на Киев трябва да бъдат предоставени далекобойни оръжия, за да си върне окупираните територии. Поражението може да бъде и икономическо – под формата на временно газово и петролно ембарго, което окончателно да отреже Русия от източника на нейните доходи, и то трябва да продължи поне до края на войната. Поражението може да включва и създаването на нова архитектура на безопасността, основаваща се на нови гаранции за безопасността на Украйна, дори на своего рода членство на Украйна в НАТО. Но независимо от неговата форма то трябва съществено да се отличава от Будапещенския меморандум от 1994 г., в който на Украйна се предлагаха „гаранции за безопасността“, които нямаха никакво конкретно измерение.

Поражението може да включва в себе си и още по-широки санкции не само срещу неколцината избрани милиардери, но и по отношение на цялата руска политическа класа. Фондът за борба с корупцията, оглавяван от намиращия се в затвора руски дисидент Алексей Навални, е съставил списък с 6000 „корумпирани лица и подпалвачи на войната“, тоест политици и чиновници, съдействали за избухването на войната и за действията на режима. Европейският парламент вече призова за санкции срещу тази група. Ако последват и други санкции, може би най-сетне управляващият елит ще започне да мисли за промени.

Макар и подобни изявления да са крайно недипломатични, американската администрация напълно си дава сметка, че поражението, маргинализацията или отстраняването на Путин е единственият изход, обезпечаващ дългосрочната стабилност в Украйна, както и в останалата част от Европа. „Путин – заяви Джо Байдън през март – не може да остане на власт.“ През април Лойд Остин изтъкна, че се надява „да види, че Русия ще бъде отслабена до такава степен, че да не може да повтори онова, което извърши, нахлувайки в Украйна“. Тези две изявления на американския президент и на неговия министър на отбраната бяха възприети като гафове или като политически грешки – необмислени думи, които биха могли да ядосат руснаците. Честно казано, става дума за половинчати признания с оглед на горчивата реалност, с която никой не иска да се сблъсква: всяко прекратяване на огъня, което би позволило на Путин да удържи някаква победа, би било дестабилизиращо по същността си, доколкото то ще го подтикне към нов опит. Победата в Крим не удовлетвори Кремъл. Победата в Херсон също няма да удовлетвори Кремъл.

Напълно разбирам онези, които се опасяват, че пред лицето на неминуемото поражение Путин ще се опита да използва химическо или ядрено оръжие. Имах сходни страхове в началото на войната. Но отстъплението от Киев и Харков показва, че Путин изобщо не е ирационален. Той прекрасно разбира, че НАТО е отбранителен съюз, ето защо преглътна заявките на Швеция и Финландия, без да се жалва чак толкова. Неговите генерали правят разчети и изчисляват загубите. Те напълно съзнават, че цената на първоначалните успехи на Русия е била крайно висока. Цената за употребата на тактическо оръжие ще бъде многократно по-висока: то няма да има особен военен ефект, но ще съсипе все още съществуващите отношения на Русия с Индия, Китай и с останалия свят.

Истинското поражение може да доведе до разплата, многократно надвишаваща онова, което се случи през 90-те години, когато Съветският съюз се разпадна, но Русия все пак си запази всички атрибути и украшения на съветската империя – мястото си в ООН, посолствата и дипломатическата служба – за сметка на други бивши съветски републики. 1991 г. беше преломен момент, когато руснаците трябваше да осъзнаят цялата безразсъдност на имперските претенции на Москва; тогава те трябваше да разберат защо толкова много съседи ги ненавиждат и се боят от тях.

За десет години Путин, преизпълнен с обида, съумя да убеди мнозинството от руснаците, че Западът и останалият свят с нещо са им длъжни и че по-нататъшните завоевания са оправдани.

Военните загуби биха могли да се превърнат в реална възможност за национален самоанализ или за сериозни промени, както често се е случвало с Русия в миналото. Само провалът може да принуди руснаците да се замислят над смисъла и целите на колониалната идеология, която в течение на десетилетия нееднократно е довеждала до обедняването и разрушаването на тяхната икономика и на тяхното общество, а също и на икономиката и обществата на техните съседи. Още един замразен конфликт, още един компромис, спасяващ лицето на страната, няма да сложи край на руската агресия, нито ще донесе траен мир.

Превод от английски Тони Николов