Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

Паоло Фрезу, един от живите класици на съвременната европейска джаз сцена, в разговор с Цветан Цветанов за Чет Бейкър, Пазолини, духовите оркестри в Сардиния и връзката между миналото и настоящето в джаза

Паоло Фрезу, най-яркият южняк, владеещ този особен звук на тромпета, който обикновено свързваме със Севера, дойде у нас през май по покана на Италианския културен институт. И изнесе концерт с двамата си верни последователи и все по-често съавтори Дино Рубино (пиано) и Марко Бардоша (контрабас). Паоло Фрезу, който владее десетки музикални езици и когото можем да чуем както с класици на съвременната джаз сцена, така и с артисти, които свързваме с други сцени, представи програмата Tempo di Chet. Посредством наследството на Чет Бейкър и личното усещане на неговото трио този авторски проект ни отправя към съвсем неподозирани територии.

В настоящата ви група имате още един тромпетист, който обаче свири само на пиано в това трио.

Пианистът ни Дино е удивителен и когато свири на тромпет и на флюгелхорн. Беше ми студент в Сиена допреди три години. В тази група е само пианист, защото музиката е такава, че някак няма място за още звук от тромпет. Музиката за този проект – Tempo di Chet – всъщност е писана за театрална пиеса, посветена на Чет Бейкър. С това представление пропътувахме цяла Италия в продължение на две години и направихме 120 концерта представления – осем актьори на сцената и ние тримата, свирейки на живо. Беше невероятен опит. Албумът, който издадохме после, е с музика от този репертоар – мои пиеси, както и музика на Дино и Марко в духа на Чет Бейкър, включени са и някои стандарти като My Funny Valentine и Everything Happens To Me и други фантастични класики, които свързваме с Чет Бейкър.

Това не е първият албум, с който се докосвате до вселената на Чет Бейкър. В края на 90-те участвате в Shades of Chet в квинтета на друг ключов съвременен тромпетист – Енрико Рава.

Групата с Енрико беше един вид почит към Чет Бейкър, защото оттам идваме всички. Първите майстори, от които съм се учил, са Чет и Майлс Дейвис. Същото е било и за Енрико преди мен. Но проектът с Енрико – със Стефано Болани на пиано, Енцо Пиетропаоли на контрабас и Роберто Гато на барабани, беше по-традиционен квинтет. Следвахме по-класическа форма – с два тромпета и ритъм секция в духа на Чет Бейкър. С триото е различно, защото свирим без барабанист. Само трима сме и се получава по-съкровено. Има повече пространство в музиката и за музиката и използваме допълнителни звуци от лаптопа ми, а в една конкретна песен допускаме, че и самият Чет Бейкър може би е с нас на сцената, използваме запис на неговия глас, върху който импровизираме. И 80% от този репертоар са оригинални композиции на трима ни, докато с Енрико беше изцяло музика от репертоара на Чет Бейкър.

Слушайки вашите авторски композиции, човек сякаш забравя, че те не са съществували по времето на Чет…

Това е така, надявам се, защото, пишейки за това трио, аз си мисля за Чет и за това какво би изсвирил той, ако беше жив и би пожелал да свири с мен в една група. Някои от композициите ни са вдъхновени от философията и звука му. За мен те са нещо като шансони. Един вид, създаваме нови стандарти. Подходът ми към звука на Чет Бейкър обаче не се е променил досега, защото страшно харесвам неговата музика и я слушам всеки ден. Със същата емоция свиря тази музика – и неговата, и вдъхновената от него.

В заглавието на софийския концерт обаче фигурираше и друга ключова фигура в италианската култура – Пиер Паоло Пазолини. Неговите филми, неговата поезия, философия, погледът му към света как са ви повлияли?

Тази година светът чества 100-годишнината от рождението му и в цяла Италия имаме събития, посветени на Пазолини, един от най-големите интелектуалци, писатели и режисьори в историята на ХХ век…

И един от най-опасните за статуквото…

Да, един от най-опасните за властта. За времето си той е бил важен колкото културно, толкова и политически. Една от песните, които свирим, е писана от Фабрицио де Андре... Мисля, че той и Пазолини са гледали в една и съща посока и са споделяли сходни идеи. И ние изсвирихме в София (за първи път изобщо) Una storia sbagliata от Фабрицио де Андре, посветена на Пазолини.

Звукът на вашия тромпет понякога напомня на това, което правят в северния джаз, без обаче да е в разрез със средиземноморския привкус или с вашите собствени корени в джаза. Къде се срещат Югът и Северът при вас?

Харесвам Чет, но едновременно с това харесвам и всякакви други начини да се създава музика за тромпет. Обичам музиката на хора като Нилс Петер Молвар и Арве Хенриксен. Бяхме много близки приятели с Джо Хасъл, големия майстор на това по-абстрактно електроакустично звучене. Бях гост в един от албумите му, концертирали сме заедно, той свири на моя фестивал в Сардиния. Харесвам различни видове джаз, както и харесвам различни видове музика изобщо, следвам това, което е казал Дюк Елингтън: „Съществуват само два вида музика – добра и лоша“. Ако си говорим за идеи и концепции за тромпета, много обичам точно този тип северноевропейски тромпетисти. С Нилс Петер Молвар сме свирили няколко концерта заедно – в трио с Ману Каче: два тромпета и барабани. В Канада пък имахме съвместно турне с Джон Хасъл и Ерик Трюфа – тримата заедно на сцената.

Какво е тромпетът за вас?

В съзнанието ми тромпетът е нещо като връзка с миналото, която ми помага да прекрача в бъдещето. Майлс звучи фантастично, Чет звучи фантастично, но след тях идват и други – наши съвременници. Аз използвам и доста електроника, което ми позволява да свиря много дълги тонове, да си играя с фразирането, да включвам някои хармонизатори и други ефекти. Ако искаме да съхраним миналото, трябва да се опитаме да го поставим в контекста на днешния ден. Смятам, че да свириш репертоара на Чет и Майлс точно както те са го свирили, е много глупаво. Фотокопие на тяхната музика не отговаря на ситуацията, на различния исторически момент, в който живеем. Дино и Марко са млади, но познават в съвършенство историята на музиката, могат да свирят перфектно всеки стандарт. За тях обаче, както и за мен, срещата на миналото с днешния ден е не само по-важна, но и естествена – по този начин можем да прекрачим в бъдещето.

A вашето собствено минало? Какво беше детството ви в Сардиния?

Семейството ми беше бедно. Баща ми беше фермер и отраснах сред природата, с овцете и другите домашни животни. Открих тромпета благодарение на духовата музика в нашето село. И до ден днешен, когато посещавам родното ми място в Сардиния, винаги свиря с този оркестър. Отраснах с музиката на маршовите оркестри в Сардиния и оттам идват усещането и разбирането ми за колективно свирене, за това да си част от нещо по-голямо. Това е и послание към бъдещето, защото за младите хора днес е все по-трудно да бъдат себе си, да намерят собствения си глас, но едновременно с това и да останат свързани помежду си.

Разкажете ни за срещите си с други култури – близки до вас и по-далечни? Примерите в дискографията ви са десетки – от почти рокендрол експлозията, когато свирите с македонски ромски музиканти или с брас оркестър с участието на пънк ветерани като Стивън Бърнстейн, до тихата и красива сакрална музика заедно с корсиканския хор A Filetta.

Обичам да търся и да откривам различни светове в музиката. С A Filetta се получи, защото познавам и обичам полифоничното пеене от Сардиния и често свиря и с хорове от Сардиния. А Корсика, откъдето са те, не е толкова далеч географски и като звучене. Обожавам да свиря с тях, защото те са брилянтен пример как една традиционна група може да създава изключително новаторски авторски репертоар. Но освен тях аз съм свирил с много хора от различни култури – Нюен Ли от Виетнам, Дафер Юсеф от Тунис, „Кочани оркестър“ от Македония… Смятам, че е важно да търсиш и опознаваш другия, а оттам и други светове – джазът е музика на споделянето.

Паоло Фрезу е роден през 1961г. в Беркида, Сардиния. Свири на тромпет от 11-годишен. В духовия оркестър в родното си градче преминава през почти всички духови инструменти – тромбон, традиционни сопран- и тенорфлюгелхорни и дори лаунедас – най-стария полифоничен духов инструмент на Средиземноморието. Завършва Консерваторията в Каляри през 1984 г. Сред множеството му записи, наред със соловите му издания като лидер, можем да откроим и съвместните му албуми с Карла Блей, Ралф Таунър от Oregon, Ришар Галеано, Джон Хасъл, Алдо Романо, Омар Соса, Глен Ферис, Йон Балке.